— Хайде да не е днес — каза той. — Предпочитам да изчакаме и първо да поговорим с момичето.
— Добре, съгласен съм — отговори Брайън и се качи в колата. — Мотелът е съвсем наблизо. Момичето ми обясни, че е от дясната страна на пътя и не можем да не го видим.
— Момичето от касата?
— Да. Казва се Санди. Беше много любезна.
— Срещал ли си някога младо момиче, което да не е било любезно?
— Много рядко — отговори Брайън.
По слабото му лице се разля усмивка и той хвърли на Гормън един от онези искрени проникновени погледи, които му осигуряваха постоянен успех сред жените.
— Внимавай къде караш — промълви Гормън горчиво.
След четиригодишен почти ежедневен контакт с Брайън, той все още продължаваше да кипи от завист. Гъстата руса коса, бледосините очи, гладката кожа и стройното младо тяло сякаш се подиграваха на Гормън, който в сравнение с него изглеждаше като остарял и затлъстял булдог. Не беше честно.
— Как ли се забавляват в този град? — каза Брайън.
— Нашата приятелка Джанис ще ти осигури някакво развлечение.
— Надявам се, Джанис да не е някоя грозотия.
— Грозотия или не, ще се съобразяваш с плана на играта.
— Разбира се.
След няколко пресечки с бутици, кафенета, магазини за спортни стоки, барове и бензиностанции, стигнаха до края на града. Пътят извиваше в гора. Гормън погледна назад и се запита дали не са отминали мотела „Уелкъм Ин“.
— Не се тревожи — вметна Брайън. — Не сме го изпуснали.
— Санди каза, че не бихме могли.
— Сигурно скоро ще го видим.
Така и стана.
От дясната страна се намираше „Уелкъм Инс Керидж Хаус“ — странен ресторант, който изглеждаше прохладен в сянката на боровете. Беше облицован в бяло. Зеленият перваз личеше отдалече. А една стара двуместна кола красеше ливадата отпред. От входа, по алея, се стигаше до мястото за паркиране, обградено от дузина бунгала. С изключение на две коли, паркингът беше пуст.
— Като че ли имат места — забеляза Брайън.
— Много си проницателен — каза Гормън.
Непосредствено след входа, пътят се разклоняваше и водеше до рецепцията. Брайън намали и спря. Паркира близо до предната веранда.
— Ще изчакаш ли в колата? — попита.
— Едва ли е уместно.
— Мислех, че искаш да си вземеш някои бележки.
Докато Гормън поставяше касетофона в жабката, Брайън изви задното огледало и заглади разрошената си от вятъра коса. След това двамата слязоха от колата. Изкачиха дървените стъпала на верандата. Гормън отвори мрежестата врата против насекоми и влезе пръв.
През прозорците и вратата в стаята нахлуваше светлина. Помещението изглеждаше светло и приветливо. Не видя никого, но през полуотворената врата зад рецепцията чу гласове и музика. Работеше телевизор. Приближи се до рецепцията и натисна звънеца. Огледа се. Брайън разглеждаше куп туристически брошури.
— Ако има нещо за „Къщата на Звяра“, вземи няколко.
Брайън кимна, без да се обръща.
Гормън огледа памучните завеси, дървената облицовка на стените, лъскавото зелено-жълто тяло на рибата, окачена над входа, канапето пред един от прозорците и туидовата му зелена тапицерия, избеляла от слънцето. На малка странична маса бяха подредени едно върху друго няколко списания.
В дъното на стената висеше голяма карта с надпис: „МАЛКАСА ПОЙНТИ ОКОЛНОСТИ, РАЙСКА ПОЧИВКА“, с преувеличени карикатурни герои, отдадени на различни забавления — малко човече караше сърф, семейство се печеше на плажа, друго семейство плуваше, лодка се виждаше във водата — пълна с усмихнати рибари, единият от които бе уловил плувец с шнорхел. Плувецът имаше удивителни знаци, заградени в балончета въздух. Картата на сушата изобразяваше група планинари сред планински стръмни хълмове, мъж с непромокаеми рибарски ботуши ловеше с мухи риба в един поток, а няколко души плаваха на сал по някакъв бързей, в центъра на картата се извисяваше надпис „Уелкъм Ин“, нарисуван в подробности и по-голям от целия град Малкаса Пойнт. Гормън проследи с поглед главния път, който водеше до рисунка на „Къщата на Звяра“. Над покрива висеше бял призрак, два пъти по-голям от къщата. Въпреки големите зъби и нокти, съществото приличаше на добронамерен дух. На корема му беше надраскано: „У-у-у-у-у“.
— Извинете, че Ви накарах да чакате.
Гормън се обърна и се усмихна на момичето:
— Няма нищо.