Момичето затвори вратата, която водеше към жилищната част. Ключалката щракна. Тя погледна към Брайън, след това впери поглед в Гормън.
— Г-н Харди? — попита тя.
— Джанис?
Главата й леко се поклони.
Не беше грозна, за щастие на Брайън. И не изглеждаше малолетна, което пък тревожеше Гормън. От кореспонденцията беше останал с впечатление, че момичето е под осемнадесет, но не знаеше на колко точно. Сега прецени, че трябва да е на около осемнадесет.
Беше стройна и привлекателна, по челото й се развяваше златен бретон, косата й се спускаше от двете страни на лицето и стигаше до раменете. Белият й сутиен се подаваше под тънката материя на фланелката, на която пишеше: „Добре дошли, в Уелкъм Ин“.
Брайън, помисли си той, навярно е много доволен.
Момичето погледна през рамо, като че ли да се увери, че вратата е добре затворена. След това отново се обърна към Брайън, който я наблюдаваше. Той държеше в ръката си няколко брошури.
— Той е с мене — обясни Гормън.
По-младият мъж се приближи, като че ли бе извикан.
— Джанис, запознайте се с Брайън Блейк, моят асистент, фотограф, шофьор.
Брайън се пресегна през гишето. Джанис стисна предложената й ръка с объркана и уморена физиономия. От писмата трябва да е останала с впечатлението, че Гормън ще дойде сам. Може би се чудеше дали присъствието на този мъж ще се отрази върху нейния дял.
Топло и приятелски Брайън каза:
— Приятно ми е да се запозная с Вас, Джанис — продължаваше да държи ръката й. — Много ми е приятно.
По бузите й плъзна руменина. Отвори уста, сякаш искаше да отговори, но не се чу никакъв звук. Изведнъж очите й се разшириха.
— Бра… същият Брайън Блейк? — проломоти тя.
Стреснатото й изражение предизвика у Гормън усмивка.
Държеше се, сякаш стои пред кинозвезда — бе изпълнена със страхопочитание и лека боязън.
— Боже мой — промърмори тя.
— Няма нищо страшно — каза Брайън. — Не съм си взел призрака. Оставих го в Уисконсин.
— Не вярвам на такива работи.
Брайън остави ръката й. Тя се отпусна вяло върху тезгяха. Джанис продължаваше да го гледа.
— Както може би си спомняте — каза Гормън, — г-н Блейк и аз работихме съвместно върху „Ужаса“. Той не само разказа пред микрофона трагедията, но предостави и фотографиите, използвани в книгата. Запазих го като мой сътрудник и оттогава работим заедно. Наистина е незаменима придобивка!
Джанис кимна. Изглеждаше все още леко замаяна.
— Сигурно е било ужасно за Вас — каза тя с очи, втренчени в Брайън.
— Точно както казва Ницше.
— Какво?
— Това, което не ни убива, ни прави по-силни.
— Да, сигурно е така.
— Освен това, беше толкова отдавна! Предполагам, че никога няма да забравя, но засега… справям се.
— Ами…
— Тук може би не е най-подходящото място за разговори — прекъсна ги Гормън и кимна по посока на затворената врата, зад която предположи, че се намират родителите й, заети с друга работа. — Защо не ни регистрирате, и ще се уговорим да се видим по-късно, след като си починем от пътуването.
— Добре — Джанис се засмя несигурно и облиза устни. — Заедно ли ще спите или…
— В отделни стаи — уточни Брайън.
— Добре — извади две регистрационни карти и ги покани с твърд и обигран тон. — Бихте ли попълнили, ако обичате, по една от тези карти?
Очевидно се чувстваше неудобно от смущението си преди малко и сега се опитваше да се държи делово. Това се хареса на Гормън. От тона на писмата й си бе създал представа, че е упорита цинична кучка, която знае какво иска. Сега разбра, че тя не може да бъде пречка. Твърдостта й не беше нищо повече от външен слой тънка и крехка черупка.
Той попълни картата си.
— Всичките ни стаи са обзаведени с големи двойни легла и цветен телевизор. Кафето е безплатно.
— А масажи предлагате ли? — попита Брайън.
Леко намръщване събра веждите й. Тя го изучаваше, като че ли се опитваше да съобрази нещо. След това се отказа. Поклащайки глава, му отговори:
— Страхувам се, че не.
— Колко жалко.
По лицето й се разля усмивка.
— Мога само да съжалявам, а ти, Гормън?
Сега вече Джанис тихо се смееше.
Брайън я погледна със съжаление.
— Не мога да заспя без нечии „магически пръсти“.
— Ах, горкичкият.