— Единият е за теб, а другият остава за нас — обясни Брайън.
Тя му подаде единия лист и върна писалката на Гормън. Сгъна своето копие и го пъхна в чантата си. Бръкна под пуловера си и извади тънко томче с кожена подвързия. На предната корица имаше месингова ключалка, но каишката висеше свободно на гърба.
— Това ли е дневникът? — попита Гормън.
— Вече е Ваш — тя му го подаде и отпи голяма глътка от мартинито.
Гормън отвори тетрадката на първата страница.
— „Моят дневник — прочете на глас. — Достоверно описание на моя живот и най-съкровените ми преживявания, том дванадесети, в годината господна 1903-та. Елизабет Мейсън Торн.“ Страхотно — мърмореше той и прелистваше страниците.
— Много е досадно, докато не стигнете до месец април — каза Джанис. — След това започва една страстна история със семейния лекар. Около осемнадесети май се появява Звярът. Нарича го Ксанаду.
— Ксанаду? Както в „Кубла хан“?
— Предполагам — каза Джанис. — Така или иначе кръщава го Ксанаду. Събитията в дневника изглеждат невероятни. Щях да мисля, че някои неща са съчинени, ако не се изясняваше кой стои зад убийствата в „Къщата на Звяра“. Имам предвид, че тези убийства наистина са станали. Няма съмнение.
— Хм-м-м — Гормън отвори дневника на произволна страница и започна да чете. — „Топлият му дъх, който почувствах върху лицето си, миришеше на пръст и диви гори. Той положи ръце на раменете ми. Ноктите му се забиха в плътта ми… Стоях пред това създание, омаломощена от страх и почуда, докато то разкъсваше нощницата ми.“
Брайън тихо подсвирна.
Джанис го погледна и се усмихна с ъгълчетата на устата си. Алкохолът й действа, помисли си той.
— „Когато останах съвсем гола — продължи Гормън, — започна да души тялото ми като куче. Облиза с език гърдите ми. Продължи да души дори и най-интимните ми части, като ги допираше с муцуната си.“
Джанис притисна коленете си още по-близо.
— По всичко личи — каза Гормън и затвори дневника, — че тези мемоари отговарят на твоите сведения. Как точно стигнаха до тебе?
— Както Ви обясних в писмото, намерих дневника в една от стаите.
— Можеш ли да ми кажеш нещо повече?
Тя допи мартинито и кимна.
— Още едно? — предложи Гормън.
— Да, с удоволствие.
Момичето отвори широко очи, като че ли искаше да провери дали клепачите й още се движат добре.
Гормън взе чашата й, наля един пръст от прозрачната течност и я подаде. Тя отпи малко.
— И така…
— Имаш ли нещо против, ако записвам?
На лицето й се появи смущение.
— Нали няма да присъствам в книгата?
— Няма. Нищо от това, което кажеш, няма да бъде написано в книгата, но ще сме по-сигурни, ако имаме твоето изявление относно произхода на ръкописа. Може би не знаеш, но за предишната ни книга имаше обвинения срещу нас относно нейната достоверност.
— Така ли?
— „Ужасът при водопада на Черната река“ — обясни Брайън. — Някои хора ни обвиниха, че сме измислили цялата ужасна история.
Джанис се намръщи.
— Но вие не сте измислили нищо, нали?
— Разбира се, че не сме — каза Брайън. — Но нямахме много доказателства, с които да подкрепим твърденията си. Затова искаме да запишем на касетофон думите ти. И ако някой започне да се занимава с нас, ще имаме записа на твоето изявление, с което ще докажем, че днешният ни разговор наистина се е състоял.
— Аха — тя кимна. — Разбирам. Добре, съгласна съм.
Гормън взе малкия касетофон от тоалетката и го включи.
— Следва изявлението на Джанис Крогън от Малкаса Пойнт, Калифорния, в което обяснява как е намерила дневника на Елизабет Торн — той се наведе напред и постави касетофона до нея върху леглото.
— Добре — започна тя. — Казвам се Джанис Крогън. Семейството ми притежава мотела „Уелкъм Ин“ тук, в Малкаса. Аз помагам в мотела. Намерих дневника миналото лято в стая номер девет. Беше през юни, в края на юни. Нямаме камериерки. Татко казва, че това са разходи, които те погубват. Аз и майка ми — ние почистваме. Така намерих дневника. Беше под едно легло в стая номер девет. Казах ли го вече? Както и да е, стаята беше девет. Навярно някой от гостите го е загубил там.
— Имаш ли представа кой може да е бил? — попита Гормън.