— Аз, да.
— Добре ли си?
— Малко ме е страх.
— Давай смело напред!
Направиха завой и оставиха гористите хълмове зад гърба си. Пред тях изникна сервизът с бензиностанцията.
— Спри тук! — каза Нора. — Искам да кажа на Клайд в очите какво мисля за него.
— Искаш да кажеш Бикс.
Тайлър погледна наляво, видя мъжа, клекнал до гумите на една хонда, и натисна още по-здраво газта.
— Дали този тук не е роднина с идиота, който срещнахме на пътя? Трябва да ти покажа червената ивица, която ми направи с антената онзи педераст.
— Сигурно много те е заболяло.
— Следващият път доста ще се позамисли, преди да стори нещо подобно.
След няколко минути Нора отново се обади:
— Намали, ето го замъкът на чудовището.
Тайлър хвърли поглед към старата къща пред тях. Прозорците, в които се отразяваше светлината на късния следобед, изглеждаха като позлатени.
— Това трябва да е улицата.
Махна крака от газта. Колата загуби скорост и тя премести поглед вдясно, от другата страна на пътя. Непосредствено след малък супермаркет имаше празно място, обградено с дървета. Дърветата стигаха до черен, непавиран път. Даде мигач.
— Тук е — потвърди Нора и прочете: — „Плажна алея“.
Тайлър натисна спирачката и зави по тесния неравен път.
— Твоят Дан си пада по суровия живот.
— Така изглежда.
Теренът отдясно, където трябваше да бъде неговата къща, беше покрит с гъсти, сенчести дървета. Гледката отляво се открояваше в пълен контраст — хълмисто голо поле, което се задушаваше от бурени. В тази посока се издигаше и двуетажна къща от червени тухли, съвсем самотна, с изключение на отделения гараж.
— Доста необичайно — отбеляза Нора.
— Кое?
— Колко истински тухлени къщи си виждала в Калифорния?
— Може да е построена от…
— Да ме вземат дяволите, погледни! Няма прозорци!
Тайлър погледна отново. Единствената видима стена представляваше непрекъснато пространство от тухли, не нарушено от никакви прозорци.
— Може би са от другата страна…
— Май собствениците не си падат много по изгледа.
Тайлър се изкикоти.
Нора поклати глава и се залепи в предното стъкло.
— А, ето и улица „Сийсайд“.
Тайлър спря до пощенските кутии, подредени върху издигната поставка. Сивите метални капаци бяха номерирани: две, четири, осем и десет. Тя мина бавно покрай тях, като надничаше по тясната улица.
— Може би е по-добре да вървим — предложи тя. — Не може да е много далече.
— Не искаш да задръстваш движението, така ли? — пошегува се Нора и върху лицето й изгря лъчезарна усмивка.
— Боже милостиви!
Тайлър навлезе в улица „Сийсайд“ и видя, че недалеч от тях пътят се разширяваше и позволяваше да се паркира. Спря до един пън. Между ниските възвишения се показваше къс от блестящия на слънчевата светлина океан. Една пътека извиваше надолу по склона.
— Колко сме глупави — каза Нора. — Трябваше да си вземем банските костюми.
Слязоха от колата. Силен бриз развя косата на Тайлър и прилепи роклята около тялото й. Когато извърна поглед от океана, вятърът започна да я бута отзад, сякаш я караше да се затича.
Нора я пресрещна зад колата. Нахлузваше ръцете си в ръкавите на червения пуловер. Лицето й бе загърнато от кичурите на развятата коса. Тръгнаха и тя закопча пуловера в движение.
Трябва да съм благодарна на вятъра, помисли Тайлър.
Бързо се отправиха към улица „Сийсайд“. Там дърветата ги предпазваха от вятъра, но издигаха преграда и срещу слънцето. Вървяха мълчаливо през дебелата сянка.
Тайлър потрепери — отчасти от студа, но най-вече от мисълта, че може след броени минути да се изправи лице в лице с Дан Дженсън. Каква бе вероятността след пет години раздяла да я посрещне с удоволствие и да продължат оттам където се бяха разделили? Много малка, отговори си тя. Съвсем мъничка. Но беше стигнала дотук и връщане назад не можеше да има. Тайлър стисна зъби, за да прекрати треперенето на долната челюст.
От една къща вляво започна да джавка куче. Зад мрежестата врата срещу комари застана мършав човек. Нора вдигна ръка и го поздрави. Мъжът остана неподвижен и продължи да ги наблюдава като смътна сянка зад мрежата.
— Колко очарователно — промърмори Нора.