Минаха покрай дървена барака със заковани прозорци, след това попаднаха на автобус без колела, повдигнат на блокове от пресована сгурия. Спряха да разгледат какво бе нарисувано на едната му страна: призрачен кораб със съдрани платна, попаднал в безветрие сред блестяща морска повърхност. За румпела се държеше човешки скелет. Пред кораба плуваше гигантски албатрос, а в гърдите му стърчеше стрела. Над вратата на автобуса висеше надпис, издълбан върху шамандура: Капитан Франк.
— Интересни съседи има твоят Дан — отбеляза Нора.
Продължиха по мрачния път и стигнаха до края, където една пътека извеждаше до малка къща, боядисана в зелено, с остъклена веранда.
— Това трябва да е — каза Нора.
Сърцето на Тайлър щеше да изскочи.
— Не виждам никаква кола наоколо.
— Може още да не се е прибрал.
Тръгнаха по пътеката. Тайлър вървеше след Нора към стъпалата на верандата. Нора почука на вратата, след което я отвори. С изключение на люлката, която висеше от тавана, верандата бе пуста. Това се стори странно на Тайлър. Къщи като тази, в които бе прекарвала като малка лятната ваканция с родителите си, обикновено имаха веранди, претъпкани с вещи: въдици, макари и рибарски мрежи, стар фенер и хладилник, зареден със сода и бира, куки по стените, на които висят дъждобрани и плажни кърпи. Тук нямаше нищо подобно.
— Не виждам звънец — прошепна Нора. — Почукай ти.
Тя отстъпи от вратата и седна на люлката. Веригите й изскърцаха и застенаха, когато я размърда.
Тайлър потропа леко по вратата. Изчака, след това чукна по-силно.
— Мисля, че не е вкъщи.
— Часът е едва четири и половина — отговори Нора от люлката.
Тайлър сложи ръце на очите си и надникна през стъклото на вратата. Не успя да види нищо повече, освен че това бе кухнята.
— Може Барби да ни е дала грешен адрес — предположи тя.
— Съмнявам се. Беше малко странна, но не и глупава.
— Така или иначе, тук няма никой.
— Ще почакаме ли, или ще дойдем друг път?
Тайлър сви рамене. Въпреки че бе разочарована, изпита облекчение. Нетърпението й да види Дан се смесваше с толкова голямо безпокойство, че почти се зарадва на неуспеха.
— Сигурно ще трябва дълго да чакаме — каза тя. — Ченгетата имат необикновено работно време. Може дежурството му да е започнало току-що или кой знае какво.
— Това означава ли, че искаш да тръгваме?
— Няма да позволя да изпуснеш „щастливия час“ в заведението.
— Аз нямам нищо против да чакам.
— Не, хайде да си вървим.
Слязоха от верандата и се отправиха по пътеката към черния път.
— Когато се върнем — каза Нора, — трябва да погледнем в телефонния указател, за да проверим дали адресът е точен. Можеш дори да му се обадиш по телефона, освен ако не си решила твърдо да го изненадаш като се появиш пред него от плът и кръв.
— Да, това е идея — отвърна Тайлър.
Помисли си, че разговорът по телефона би бил много по-лесен. И тогава ще се договорят да се видят. Дори да е женен или сгоден, или да не могат да подновят отношенията си поради някаква друга причина, пак би желала да го види.
— Ей, вие там! — извика мъжки глас.
Видяха белобрад мъж, който седеше в градински стол на върха на странно боядисания автобус, с вдигната за поздрав бира в ръка. Носеше нащърбена сламена шапка, хавайска риза и карирани бермуди.
— Вие Капитан Франк ли сте? — попита Нора.
— На вашите услуги!
— Търсим Дан Дженсън — извика Тайлър. — Той живее в края на улицата.
— Вече не живее — капитанът тихо се изкиска. — Наистина вече не…
— Преместил ли се е?
— Може и така да се каже.
— Знаете ли къде можем да го потърсим?
— Тази вечер не можете никъде да го намерите. Опитайте утре, ако сте си наумили.
— Къде по-точно?
Той вдигна бирената кутия до устата си, след това я смачка и я захвърли на земята. Тя се приземи върху слоя борови иглички до автобуса.
— О, Дан не е много далече. В никакъв случай. Малко по-надолу, по пътя. Не можете да го пропуснете. Мястото се нарича „Къщата на Звяра“.
— Да не искате да кажете, че там живее? — попита Тайлър.
— Не бих го казал точно така. Отбийте се утре сутринта. Кажете му, че ви изпраща Капитан Франк и предайте на Дани много здраве от мен! — махна им за сбогом.
— Благодаря! — извика Тайлър.