— Може би трябва да се махаме оттук — прошепна тя.
— Още дори не сме започнали да търсим дупката.
— Хайде, каква е вероятността да я намерим? Ти самият каза, че няма да успеем.
— От какво толкова се притесняваш?
— Не се притеснявам, страх ме до смърт.
— От какво?
Тя махна към къщата.
— Онова нещо може да ни види.
Обръщайки се към Джанис, той поклати глава. Пусна одеялото и фенера да паднат на земята и постави ръце на раменете й. Усети, че цялата трепери.
— Няма от какво да се страхуваш.
— Съжалявам. Наистина, но…
— Тази история с Елизабет е станала преди повече от седемдесет години — каза той с тих успокояващ глас. — Дори ако всичко в дневника е вярно, в което дълбоко се съмнявам, онова същество трябва вече да е ужасно старо. Немощно и грохнало. Може би мъртво. Във всеки случай, никой не е убит след онова момче преди почти тридесет години.
— Как така? Звярът уби трима души миналото лято.
Брайън се намръщи.
— В туристическата брошура не се споменава нищо за тези убийства.
— Сигурно е стара — тя погледна към къщата. — Бяха убити в коридора на втория етаж.
— Полицията сигурно е разследвала.
— Естествено, но не намериха обяснение. Не мислят, че Звярът има нещо общо с трагедията, или поне така заявиха. Казаха, че трябва да е някой луд.
— Може би имат право.
— Само така говорят. Не могат да приемат, че в тази дяволска къща има чудовище.
— Не съществува никакво чудовище, Джанис. Това са глупости.
— Не са! Нали прочете дневника.
— Торн е била луда.
Джанис го погледна втренчено и леко се усмихна.
— Ако тя е луда, какво по дяволите правим тук ние с тебе и защо търсим някаква дупка?
Брайън кратко се засмя.
— Колко добре го каза! — възкликна той.
— Да тръгваме!
— Гормън мисли, че тук може да има дупка. Той е по-наивен от мен.
— Тогава нека дойде и си потърси сам дупката.
— А какво да му кажа?
— Че не сме намерили нищо.
— Това би било послъгване.
Джанис се огледа във всички посоки.
— Не виждам никаква дупка. А ти забелязваш ли нещо?
Брайън се засмя.
— Ти наистина си нещо специално, Джанис.
— Така ли? — тя обхвана с две ръце лицето му и се взря в очите му. — Какво нещо?
— Ще ти кажа по-късно. Първо трябва да се измъкнем оттук, нали?
— Не, кажи ми, ти започна.
— Забавна си. И хитра, и симпатична.
— Симпатична? Хамстерите също са симпатични.
— Добре, красива!
Тя кимна.
— Това ми харесва. Сега можем вече да тръгваме — но ръцете й не пускаха Брайън.
Той я придърпа към себе си. Тя плътно се притисна в тялото му. Ръцете й обхванаха гърба му. Устните й се отвориха и погълнаха езика му. Момичето се извиваше и стенеше в прегръдката му.
Брайън плъзна ръце под фланелата. Галейки я, той си представи злорадо как разказва това на Гормън. (Нищо особено. Просто събудих емоциите й, поиграх си със страха й, докато тя почувства нужда от утеха. Потупах я успокоително тук и там. С малко остроумие премахнах напрежението. Подготвих почвата, като предизвиках съчувствието й с няколко тъжни думи за моята скъпа и покойна Марта. Непрекъснато правех сексуални намеци. Шегувах се, че съм донесъл одеялото, за да се гушкаме. Дори се изпиках пред нея, за да я накарам да си мисли за пениса ми. Стоях достатъчно близо, така че да чува как се плиска пикнята.)
Майсторски свършена работа, щеше да каже Гормън.
Разкопча гърба на сутиена. Тя не се възпротиви. Напротив, отдръпна се назад, за да може Брайън по-лесно да го свали и да погали гърдите й. Зърната й бяха като гумени. Тя изви гърба си на дъга, докато ги галеше.
— Не е ли по-разумно да си тръгваме?
Устата й остана отворена, но не каза нищо. Разтърси буйно глава и косата й се развя.
Той вдигна фланелата й над гърдите, наведе си и използва езика си. Треперещите й пръсти се заровиха в косата му и насочи устните му към гърдите си.
Всъщност, Гормън, беше лесна работа. Беше толкова възбудена, че веднага щом свърших, поиска пак.
Не, това не трябва да признавам. Нека Гормън да си помисли, че съм супер жребец. Което, естествено, е точно така.