Не беше яла от вечерята снощи. Свински пържолки, варен ориз със сос „терияки“, чай с лед. Как й се искаше да има в момента цял галон чай с лед. Ще го изпие направо от каната, ще разлее част от него по шията и гърдите си.
Ще дойдат, каза си тя. Рано или късно. Нямаше да ме скрият тук ида ме превързват, само за да ме оставят да умра. Ще ме запазят жива за Звяра.
Господи, Звяра.
Но аз ще ги надхитря. Ще отворят вратата. И аз ще избягам като светкавица. Ако се наложи — ще ги разпоря. Няма да им се дам, няма да ме хванат жива.
А може би вратата ще се отвори, и това ще бъде татко, или ченгетата. Сигурно ме търсят. Но не знаят къде.
Защо снощи не си остана вкъщи. Това е наказанието ти. Беше си паднала по Брайън и сега си плащаш. Какво е станало, с Брайън? Вероятно е мъртъв. Може и да е жив. Може да е в къщата. Затворник.
Някой друг също е затворен тук. Някой с бебе.
Може би къщата е пълна с пленници.
Ето защо Куч я е построила без прозорци. Не за да се пази от Звяра, както понякога твърди пред туристите, а за да затваря вътре пленници.
Джанис лежеше просната на пода с разперени ръце и крака, с лице притиснато в килима, а умът й скачаше от мисъл на мисъл. Изведнъж чу стъпки. Сърцето й подскочи. Изправи се рязко и залази наляво, като с една ръка пипаше в тъмното, за да стигне стената. Ноктите й одраскаха стената и тя плъзна дясната ръка встрани, до касата на вратата.
Стъпките се приближаваха.
Тя опипа килима, търсейки слепешком крушката. Беше я оставила близо до края на вратата, с назъбеното стъкло надолу, за да не си пореже пръстите, докато се опитва да я намери.
До ушите й достигна метално стържене и леко щракване — някой пъхаше ключ в бравата.
Къде е по дяволите?
В следващия миг дясната й ръка докосна крушката. Хвана я за винта и започна да се изправя, точно когато вратата се отвори. Срещу синята светлина на коридора се очерта силуетът на момиче. С брадичката си бе стиснала хартиена торбичка. В една ръка носеше кутия безалкохолна напитка, а в другата — ключ. Момичето извика и отстъпи бързо назад. Джанис се спусна към нея. Торбичката падна в краката й.
Джанис бе изненадана от ниския ръст на непознатата и очевидната й младост. И не хукна да бяга. Вместо това, сграбчи момичето за фланелката и я дръпна към себе си. Метна ръка около гърба й, обърна я и я притисна към касата на вратата. Момичето изсумтя, но замахна с лявата ръка и цапна Джанис с алуминиевата кутия в лицето. Ударът я зашемети. Джанис залитна назад, повлече момичето и двете паднаха.
Джанис бе отдолу. Търкулна се и хвана махащите ръце на другото момиче. После го притисна върху килима. Момичето под нея се мяташе и гърчеше, а тя изпълзя върху нея, седна на гърдите й и с колене прикова ръцете й в пода.
— Стани! — настоя момичето. — Стани, ти казвам! — краката й изхвръкнаха нагоре и едното й коляно се заби в гърба на Джанис. — Кучка!
Джанис вдигна юмрук. На смътната светлина от коридора видя свирепото изражение върху лицето на момичето, което бе много младо — на тринадесет или четиринадесет години. Въпреки младостта си беше съучастница на нейните врагове. Трябваше да внимава с нея. Джанис замахна с юмрук. Тялото под нея се изви. Светлината изчезна. Миг след като стовари юмрука върху надменното лице, вратата шумно се хлопна.
Отново настъпи непрогледна тъмнина.
Джанис размахваше юмруци яростно, слепешком. Всеки удар нараняваше кокалчетата й и предизвикваше болка в китките.
Момичето хлипаше.
— Недей, спри. Моля те!
— Млъкни. Не мърдай или ще те убия. Кълна се, ще те убия.
За да подкрепи думите си с доказателства, Джанис стисна непознатата за гърлото.
— Обещавам.
— Добре — отпусна я, но продължи да държи пръстите си около врата й. — Как мога да се измъкна оттук?
— Не можеш.
— Опичай си акъла!
— Не можеш — изхълца момичето. — Вратата е заключена.
— Но ти я отключи.
— Само за да… вляза. След като я ритнах, тя отново се заключи. Опитай… ако не ми вярваш.
— Къде е ключът?
— В коридора. Изпуснах го в коридора.
— Искаш да кажеш, че и двете сме заключени?
— Да, и по-добре не ми причинявай болка, защото съжаляваш.