В края на прохода се обърна и погледна през рамо. Завесите продължаваха да се клатят, сякаш бяха раздвижени от вятъра. Светна фенера в лявата си ръка, пресегна се зад гърба и извади револвера. Дръжката му се хлъзна в изпотената му длан, но тежестта на оръжието беше приятна. Държеше го до тялото си. Влязоха в спалнята.
Бутна с лакът вратата. Тя почти се затвори. Той се облегна на нея и чу как ключалката щракна зад него.
Джек намери шнура, дръпна го и завесите се разтвориха.
— Побързай — прошепна Ейб.
Пъхна фенера в джоба на якето, а цевта на револвера в предния джоб на дънките.
Стаята имаше два прозореца — един, който гледаше към града, и един към задния двор и хълмовете. Прескочи восъчните тела на двамата убити синове на Лили Торн и избърза към по-далечния прозорец. Погледна към покривите на сградите по „Крайбрежна улица“ и осветеното шосе. Една-единствена кола се движеше на север. Разгърна одеялото и прикри прозореца.
— Хайде — каза и затвори очи, защото не искаше да изгуби способността да вижда в тъмнината, с която очите му вече бяха свикнали.
През клепачите усети бързо премигване на светлина. Чу как филмът се превъртя автоматично.
Джек прошепна:
— Кажете „зеле“, господа, и се усмихнете — и направи още една снимка. След това още една. — Готово.
Ейб метна одеялото на рамо. Извади револвера и се върна до вратата, а Джек дръпна завесите. Сега, когато му престоеше да отвори вратата, съжали, че я е затворил. Лявата му ръка се поколеба върху дръжката.
Успокой се, каза си той.
Зареди ударника на револвера и отвори широко вратата.
Тъй като върху него не скочи нищо, Ейб изпусна трептяща въздишка. Продължи да държи оръжието в готовност и пристъпи в коридора.
— Отпечатъците — каза Джек бодро и твърде силно. — Ще ги оправя.
Ейб чу как отново щракна бравата. После Джек мина покрай него и пресече коридора към детската стая. Опита дръжката.
— Как си с ключалките? — запита Джек.
— Остави — каза му Ейб.
— Мога да я отворя с ритник.
— Просто снимай затворената врата. Харди може да я пусне със загадъчно заглавие. Почакай да закрия прозореца.
Отпусна ударника, пъхна револвера в джоба и се отправи към края на коридора. Вдигна одеялото високо. Затули прозореца. И стоя със затворени очи, докато Джек направи снимката. След това метна одеялото на рамо, извади револвера и се обърна.
Джек го нямаше.
Завесите около фигурата на Дженсън леко се полюшваха.
Стомахът на Ейб се сви.
— Джек! — извика тихо той.
Никакъв отговор.
Ослуша се дали няма да чуе шум от борба, но единствено долови биенето на собственото си сърце.
Тръгна бавно към спуснатите завеси. Опитвайки се да скрие тревогата в гласа си, каза:
— Джек, стой там!
Долният край на завесата се развя. Ейб зареди ударника. От пода се надигна нещо безформено и обемисто.
— Какво има? — попита Джек.
— Опитваш се да ме уплашиш ли?
Джек се засмя.
— Не знаех, че си плашлив.
Повдигна завесата. Ейб се вмъкна под нея.
— Нека да се движим заедно. Не мога да ти пазя задника, ако не зная къде се намира.
Джек пусна завесата да падне.
Ейб извади фенера и го включи. Червената материя от тавана до пода висеше и ги обграждаше отвсякъде. Въздухът бе тежък и спарен. Изолиран от останалата част на коридора, Ейб се почувства уязвим.
Джек отстъпи назад и дръпна завесата встрани. Вдигна фотоапарата и каза:
— Една секунда.
— Какво?
Ейб освети восъчната фигура на Дан Дженсън. Тялото лежеше по гръб, близо до Зиглърови, с разкъсан врат и очи, които светеха на светлината.
— Не го снимай! — каза Ейб.
Джек кимна.
— Трябваше да се досетя.
Ейб се наведе, хвана манекена за десния глезен и го издърпа през завесата. Изгаси светлината. Изправи се и се взря в тъмния коридор. Дишаше дълбоко. Хладният въздух беше свеж.
Зад него по пода проблесна тънка струйка светлина. Чу шума на апарата. Джек направи две крачки. Смени позата си за следващата снимка.