След това погледна лицето на мъжа, окачен до Брайън.
НЕ!
След това жената.
НЕ Е ВЪЗМОЖНО! НЕ!!!
Джанис вървеше назад, клатеше неистово глава и не откъсваше очи от телата на родителите си. Падна на колене и покри лицето си.
Отзад се чу щракване на брава. Извърна се и погледна към горната част на стълбите. Вратата към кухнята се отвори.
Джек застана на вратата, направи снимка на стълбите, които водеха към мазето на „Къщата на Звяра“.
— Добре — прошепна той.
Ейб запали фенера. Мина покрай Джек и тръгна надолу. По средата се спря. Наведе се над перилата и освети пространството под стълбите. Нямаше нищо. Погледна и от другата страна. До стената бе опрян корабен сандък. Обърна се бавно, насочи снопа светлина към ъгъла и го разходи през цялото мазе. Покрай стените видя комплект градинарски уреди: лопати, гребло и мотика. Имаше рафтове, повечето празни, но някои бяха запълнени с буркани с консервирани храни. Друго нищо особено. Пръстеният под бе празен, с изключение на няколко големи кошници, подредени една в друга.
— Изглежда чисто — каза Джек.
Ейб кимна и слезе по останалите стълби. Обърна се и насочи фенера към сандъка.
— Снимай каквото искаш и да си вървим — каза той.
От върха на стълбите Джек направи три снимки. Ейб стоя със затворени очи срещу бързите изблици на светкавицата.
— Да вървим.
— Почакай. Искам да хвърля един поглед.
Ейб му подаде фенера. Докато Джек обхождаше мазето, Ейб гледаше към вратата и си представяше, че се хлопва. Ако някой дойде отгоре и я заключи…
— Ето тук — каза Джек.
— Какво?
— Дупката, за която говореше Гори.
Ейб избърза по пръстения под и отиде при Джек до изкривения куп кошници. Дупката в краката му бе неправилен кръг с диаметър около метър. Не отиваше право надолу, а се спускаше под полегат ъгъл в посока към задната стена на мазето.
Ейб покри очи. Джек снима.
— Това е — каза Ейб. — Да си вървим.
— Дръж това за момент — Джек му подаде фотоапарата.
— Какво да правя с него?
— Дръж го.
Джек се наведе и насочи фенера в дупката. Наведе глава до ръба и надникна в нея.
— Момичетата ни чакат — подкани го Ейб.
— Зная.
— Вече закъсняхме.
— Още няколко минути няма да променят нещата.
Джек легна на земята и започна да се провира през дупката.
— Сигурно се шегуваш — промърмори Ейб.
— Няма да ходя далеч — думите на Джек достигнаха до Ейб заглушени.
— Забавното е как ще се измъкнеш — каза Ейб.
В последния миг, преди да изчезне светлината, Ейб коленичи и хвана Джек за края на дънките. След това стана тъмно. Погледна през рамо и започна да наблюдава слабо осветения участък на пода.
Вече можеха да са горе. Можеха дори да излизат от къщата.
Дръпна панталона на Джек.
— Хайде!
Джек вече не се движеше.
— Добре ли си?
— Да — гласът му се чуваше, сякаш говори през възглавница. — Тунелът продължава.
— Излизай оттам.
— О, по дяволите.
— Какво?
— Нещо има отпред. Гледа ме в очите.
Ейб усети, че косата на врата му настръхва.
— Какво е?
— Трябва да се приближа.
— Какво е това? Идва ли към тебе?
— Не. Ха! Това е… бухал. Не, не е бухал, а само главата му. Божичко, тук има всякакви кости и кокали.
— Супер. Трябва да тръгваме — той хвана Джек за глезените и започна да го дърпа.
Миг по-късно в дупката се показа светлината — трептящ кръг около раменете на Джек. Появи се и главата му. Ейб продължи да го дърпа. Джек се измъкна, като си помагаше с лакти, които забиваше в пръстта.
— Дяволски невероятно — изруга той. — Виждах само на около шест метра, но трябваше да съзреш тази гадост. Цялото пространство бе претъпкано с кости.
— Човешки кости?
— Не толкова големи. По-скоро на кучета, на котки, катерици, мечета. И на още по-малки животни, като мишки или плъхове. Защо не им хвърлиш един поглед?
— Благодаря, няма нужда.
— Дали мога да ги заснема? Струва си да опитам, а?
Бързите стъпки по стълбите приличаха повече на животински, отколкото на човешки.