— Идвам — извика той.
Затвори албума на Капитан Франк и го мушна в чекмеджето на нощното шкафче. Преди да отиде до вратата, включи касетофона и го пъхна в джоба си.
Мъжът, който чакаше под светлината на верандата, не бе нито Джек, нито Ейб.
— Капитан Франк! — Гормън се опита да се усмихне. — Радвам се да те видя. Сигурно си дошъл за албума.
Старият човек беше ядосан.
— Влизай, влизай. Съжалявам, че не успях да ти го върна, но копирната машина в онзи магазин не работеше. Казаха ми, че ще я поправят до утре сутринта, така че…
— Къде е?
— На сигурно място — каза Гормън.
Капитан Франк го последва предпазливо до края на леглото и не откъсна поглед от него, докато не извади албума от чекмеджето.
— Веднага ще си го взема, г-н „Уилкокс“.
— Както желаеш.
— Човекът на рецепцията каза, че се казваш Харди.
— Това е името, под което се регистрирах.
— А как е истинското ти име?
— Харди. Уилкокс е псевдоним, литературният ми псевдоним. Използвам го, когато пиша в „Пийпъл“.
— Така ли? — звучеше недоверчиво. — Мисля, че възнамеряваш да ми откраднеш албума.
— Глупости. Имах най-доброто намерение да ти го върна.
— А-ха. Може да е така, но може и да не е.
Капитан Франк издърпа протрит кожен портфейл от задния джоб на бермудите, извади банкнотите по петдесет долара и ги подаде на Гормън.
Гормън стоеше неподвижен с албума в ръце.
— Разбирам, че не искаш да напиша статията.
— Не съм казал такова нещо, нали?
— Не мога да напиша нищо, ако не ми дадеш това — той размаха албума. — Истинско богатство е и разбирам, че за теб е безценен. Нямах никакво намерение да го задигна. Щях да ти го върна днес следобед. Не мислех, че ще ме заподозреш в измама. Моя ли е вината, че копирната машина не работи?
— Не, не е твоя — съгласи се Капитан Франк. Изглеждаше почти разкаян. — Въпреки всичко, искам да си вземеш парите и да ми върнеш албума. Не се чувствам добре, когато не е в ръцете ми. Виж какво ти предлагам: ще си го прибера у дома, а ти ще наминеш утре към нас, ако все още искаш да напишеш тази статия. Ще дойда с теб и ще направим заедно копията.
Гормън си наложи да се усмихне.
— Звучи много добре — отговори.
Подаде албума на капитана, взе си парите и ги натъпка в джоба на ризата.
— Извинявай, че те притесних по този начин. Ако се бях досетил…
— Няма нищо.
— Искаш ли да изпиеш нещо с мен? Съжалявам, че нямам бира, но какво ще кажеш за едно мартини?
Очите на стареца светнаха.
— Благодаря, с удоволствие.
— Заповядай. Седни — покани го Гормън.
Капитан Франк се отправи към едно от двете еднакви легла. Гормън се обърна към тоалетката. Разпечата нова бутилка джин и сипа от прозрачната течност в каничка от походния си сервиз. Ръката му трепереше.
Автобусът е истински арсенал, помисли той. Ако се опитам да се промъкна там, може да ме застреля. Ако погълне обаче достатъчно мартини, старият хитрец ще заспи като умрял.
Гормън добави капка вермут и бавно разбърка сместа.
Като умрял!
Знае ми името. Ще ми създаде неприятности, ако открадна скъпоценния му албум. Ако не се събуди и не ме застреля.
Една възглавница върху лицето, докато е в пиянско вцепенение…
Изглежда много рисковано.
Гормън искаше албума с изрезките! Фотокопията биха могли да му послужат почти по същия начин.
Ако дойде с мен до книжарницата, ще разбере, че го излъгах за копирната машина. Може да започне да негодува и да откаже да ми сътрудничи.
Той е възрастен. Властите в този малък и незначителен град могат да приемат, че е починал от естествена смърт. Една възглавница върху лицето в малките часове…
А може и да извърши самоубийство.
Гормън си представи как влиза в тъмния автобус, изважда револвера изпод шофьорската седалка, притиска го в слепоочието на заспалия старец и стреля.
Не, не, не. Съседите може да чуят изстрела.
Струваше си да помисли.
Разля коктейла в две чаши, които напълни догоре, и се обърна към Капитан Франк.
— Заповядай.
— Благодаря.
Гормън седна на ръба на другото легло и надигна мартинито. Старият човек погълна една голяма глътка и въздъхна.