— Съжалявам, ако съм засегнал неволно една неприятна тема.
— Моля ви се — каза мистър Мийгълс. — Споменът е невесел, но не и тъжен. Спомням си го с огорчение, без страдание. Рожбата имаше сестриче близначка, която умря тъкмо когато зърнахме очите й (същите като на Рожбата) над масата, за която се хващаше и се мъчеше да се надигне на пръсти.
— О, така ли?
— Да; като практични хора, ние с мисис Мийгълс стигнахме постепенно до заключението, което вие може би ще разберете, а може би и не ще разберете. Мини и сестричето бяха дотолкова еднакви, че не можехме да ги разделим в мислите си. Безполезно би било да ни се казва, че детето ни е починало. За нас то се променяше и растеше заедно с детето, което ни бе останало и беше всякога с нас. То израсна заедно с Мини; когато тя стана по-разумна и по-женствена, сестричето й стана също така разумно и женствено. Мъчно биха могли да ме убедят, че ако утре замина за оня свят, няма по божия милост да бъда посрещнат там от дъщеря точно като Мини, както не биха могли да ме убедят, че самата Мини не е жива край мене.
— Разбирам ви — каза кратко събеседникът му.
— Що се отнася до Мини — продължи бащата, — внезапната загуба на нейния двойник и другарче в игрите и ранното запознаване с тайната, отредена за всички ни, но невинаги така насилствено натрапена на едно дете, се отрази на нрава й. Освен това ние с майка й не се оженихме млади и Рожбата водеше между нас живот на възрастен човек, при все че се стараехме да се нагодим към нея. Неведнъж, когато се разболяваше — особено напоследък, — ни съветваха да сменяме климата и въздуха колкото е възможно по-често и да й създаваме развлечения. И тъй като сега не съм прикован към банково бюро (мога да ви уверя, че на времето бях доста беден, иначе щях да се оженя много по-рано за мисис Мийгълс), почнахме да обикаляме света. Така ни срещнахте да зяпаме по Нил, по пирамидите и сфинкса, по пустинята и така нататък; и така Тетикоръм ще стане с време по-голям пътешественик от капитан Кук.
— От сърце ви благодаря за вашата откровеност — каза другият.
— Няма за какво да ми благодарите — отвърна мистър Мийгълс. — Вие сте ми наистина много приятен. А мога ли и аз, мистър Кленъм, да ви запитам, решихте ли къде ще отидете оттук?
— Не, не съм решил. Толкова самотен и чужд се чувствувам навред, че много е възможно да тръгна, накъдето ме отнесе течението.
— За мене е много странно — моля да ме извините за тия думи, — че не отивате направо в Лондон — каза мистър Мийгълс с поверително-съветнически тон.
— Може би ще отида.
— Имам пред вид по собствена воля.
— Аз нямам воля. Искам да кажа — той се поизчерви леко, — почти нямам воля за действие. Повлечен насила, сломен, но не превит, тежко окован към дело, което не съм смятал никога за свое, аз бях изпратен в другия край на света още непълнолетен и прекарах там в изгнание, въвлечен в един омразен кръговрат, докато баща ми умря миналата година. Какво може да се очаква от мене към средата на живота ми? Воля, цел, надежда? Тези светлини угаснаха, преди да мога да изговоря имената им.
— Запалете ги отново! — каза мистър Мийгълс.
— Ах, лесно е да се каже. Аз, мистър Мийгълс, съм единствено дете на сурови родители, които претегляха, премерваха и поставяха цена на всяко нещо; това, което не можеше да се претегли, премери и оцени, не съществуваше за тях. Строги хора, както се казва, проповедници на строга религия, която се състоеше в тъжно жертвуване на вкусове и симпатии, неизпитани никога от тях, принесени като дял в осигуровката на имота им. Строги лица, неумолима дисциплина, покаяние на този свят и ужас на другия… Никъде красота и нежност, само пустота в наплашеното ми сърце… Такова беше моето детство, ако с тази дума може да се нарече подобно встъпване в живота.
— Така ли — промълви мистър Мийгълс, доста смутен от картината, поднесена пред въображението му. — Тежко начало е било. Но слушайте! Сега трябва да поразмислите и да се възползувате от миналото като практичен човек.
— Ако хората, наричани обикновено практични, бяха практични като вас…
— Тъкмо такива са! — каза мистър Мийгълс.
— Наистина ли?
— Така предполагам — отвърна мистър Мийгълс, като се позамисли. — Та и нищо друго не остава човеку, освен да бъде практичен, и ние с мисис Мийгълс сме тъкмо такива.
— Тогава моят неизвестен път е по-лек и по-надежден, отколкото очаквах — каза мистър Кленъм, като поклати глава и се усмихна с тъжната си усмивка. — Но достатъчно говорихме за мене. Ето и лодката!