Лодката беше препълнена с тривърхи шапки, към които мистър Мийгълс изпитваше национална неприязън; а носителите на тези тривърхи шапки слязоха на сушата, тръгнаха по стъпалата към карантината и всички задържани пътници се събраха на едно място. След това тривърхите шапки започнаха да вадят безброй книжа, да викат хората поименно, да подписват, залепват, подпечатват, надписват, поръсват с пясък — изобщо да вършат работа със съвсем размазани, грапави и неразгадаеми последици. Най-после всичко се свърши според правилата и пътниците бяха свободни да заминат кой където иска.
От радост, че са си възвърнали свободата, те не обърнаха внимание на слънчевия пек и жегата, а весели прекосиха пристанището с лодки и се събраха отново в големия хотел, отгдето слънцето беше прогонено чрез спуснатите щори, а голите каменни подове, високите тавани и кънтящите коридори смекчаваха непоносимата жега. На голяма маса в просторна зала бе поднесена скоро великолепна закуска и карантината бе забравена сред изисканите ястия, южни плодове, изстудени вина, цветя от Генуа, сняг от планинските върхове и всички цветове на дъгата, отразени в огледалата.
— Не ме е яд вече на тия еднообразни стени — каза мистър Мийгълс. — Човек всякога прощава на мястото, което е напуснал; предполагам, че и затворникът престава да мрази затвора си, след като са го освободили.
Бяха тридесетина души; всички разговаряха на групи. Татко и мама Мийгълс седяха в единия край на масата; срещу тях беше мистър Кленъм, един висок французин с черна коса и брада, мургав и страшен, за да не кажем направо — със сатанинска външност, макар че се бе проявил като извънредно кротък човек, и една красива, млада, надменна и наблюдателна англичанка, която пътуваше съвършено сама и се държеше настрана от всички; никой — нито може би дори самата тя — не би могъл да каже кой кого отбягва: хората ли нея, тя ли тях. Останалите бяха обикновена публика. Едни пътуваха по работа, други за удоволствие; офицери от Индия, които се връщаха в отпуск; търговци, пътували по работа из Гърция и Турция; английски пастор в един вид усмирителна риза, на сватбено пътешествие с младата си съпруга; величествени англичанин и англичанка от патрициански род, с три големи дъщери, които си водеха дневник, смущаващ спътниците им, глуха стара англичанка, за която пътуването беше изпитание, и доста възрастната й дъщеря, тръгнала по света с надежда да се прехвърли в числото на омъжените жени.
Необщителната англичанка се залови о последната забележка на мистър Мийгълс.
— Мислите, че затворникът прощава на затвора си? — запита бавно и подчертано тя.
— Така предполагам, мис Уейд. Не твърдя, че мога да зная чувствата на затворника. Никога не съм бил в затвор.
— Mademoiselle се съмнява — обади се на родния си език французинът, — че е толкова лесно да се прости.
— Съмнявам се.
Рожбата трябваше да преведе този разговор на мистър Мийгълс, който не бе научавал никога нито една дума от езика на посещаваните страни.
— Боже мой! Наистина жалко!
— Че съм недоверчива ли? — запита мис Уейд.
— Не точно това. Жалко, загдето не вярвате, че е лесно да се прости.
— Моят опит — отговори спокойно тя — промени от няколко години насам в много отношения доверчивостта ми. Казват, че това било естествено.
— Разбира се, разбира се. Но надявам се, че не е естествено човек да таи неприязън? — запита весело мистър Мийгълс.
— Ако биха ме затворили някъде да гния и страдам, всякога бих мразил това място и бих желал да го изгоря или срина до основи. Това знам аз.
— Силно казано, господине — обърна се мистър Мийгълс към французина, подтикнат от навика си да говори на хора от всякаква народност на своя роден английски език, напълно убеден, че те са длъжни някак да го разберат. — Нашата прекрасна приятелка прекалява малко, струва ми се. Нали?
Французинът отговори учтиво с едно:
— Plaît-il?4
На което мистър Мийгълс с голямо задоволство отговори:
— Имате право. Такова е и моето мнение.
Тъй като закуската полека-лека приключваше, мистър Мийгълс се обърна с няколко думи към компанията. Думите му бяха кратки, разумни и сърдечни. Целта им беше да напомнят, че след като са били събрани случайно и са прекарали в добро разбирателство, сега, когато им предстоеше да се разделят и навярно никога вече да не се видят, най-добре ще бъде да си пожелаят добър път и добра сполука, като изпият едновременно по чаша студено шампанско. Така и сториха. После всички си стиснаха ръка и завинаги се разделиха.