Самотната млада дама не продума вече. Стана заедно с всички, отдръпна се мълчаливо в един отдалечен ъгъл на голямата зала и седна на дивана под прозореца, за да гледа сребристите отражения на водата в решетката на прозореца. Седеше гърбом към залата, сякаш сама надменно търсеше самотата. А все пак мъчно можеше да се каже с положителност тя ли отбягваше другите или те нея.
Сянката, спусната като тъмно було над челото й, подхождаше много добре на нейната красота. Човек не можеше да погледне спокойното презрително лице с извити тъмни вежди и също така тъмни букли и да не се запита какво друго изражение би могло да има то. Изглеждаше почти невъзможно да се смекчи или смири. Всеки наблюдател би допуснал, че ако се промени, то може да стане само по-сърдито и предизвикателно. Не беше приучено към любезност. Макар и не откровено, не беше и превзето. „Аз разчитам и се уповавам само на себе си; вашето мнение е без значение за мене; вие не ме интересувате, не искам и да ви зная, виждам ви и ви слушам с пълно безразличие“ — това казваше ясно нейното лице. Казваше го с гордия поглед, с вирнатия нос, с красивите, стиснати, почти жестоки устни. Дори ако закриехте двата изразни източника, третият щеше да повтори пак същото изражение. А закриехте ли цялото лице, самото обръщане на главата би подчертало непокорния й нрав.
Рожбата се приближи (самотната дама беше тема на разговора между нейните родители и мистър Кленъм, останали сами в залата) и застана край нея.
— Очаквате ли — дамата се обърна и Мини се запъна — някой да ви посрещне, мис Уейд?
— Аз ли? Не.
— Татко изпраща човек до пощата. Ще позволите ли да провери дали има писма „до поискване“ за вас?
— Благодаря, но зная, че няма да има.
— Ние се страхуваме — продължи плахо и нежно Рожбата, като седна, — че ще се почувствувате съвсем самотна, когато всички си отидем.
— Така ли?
— Не искам да кажа — продължи Рожбата, сякаш искаше да се оправдае, смутена от погледа на непознатата дама, — че сме или бихме могли да бъдем подходящо или желано общество за вас.
— Не съм възнамерявала да проявя подобно желание.
— Не, разбира се. Но… С една дума — каза Рожбата, докосвайки плахо ръката й, отпусната на дивана, — нима не ще позволите татко да ви помогне или услужи с нещо? Това ще му бъде много приятно.
— Много ще ме зарадва — заяви мистър Мийгълс, като се приближи със съпругата си и мистър Кленъм. — За мене ще бъде наистина удоволствие да сторя всичко, освен да говоря на тукашния език.
— Благодаря — отговори дамата, — но аз съм уредила вече всичко. И предпочитам да вървя по своя път, както ми е угодно.
„Така ли? — помисли мистър Мийгълс и я погледна учудено. — Това се казва характер.“
— Аз не съм свикнала много с обществото на млади дами и се страхувам, че не ще съумея да го оценя, както биха сторили други. Приятно пътуване. И сбогом!
Тя не би подала навярно ръка, ако мистър Мийгълс не бе протегнал своята по такъв начин, че беше невъзможно да я отклони. Но я сложи в неговата така безучастно, както я бе отпуснала на дивана.
— Сбогом! — каза мистър Мийгълс. — Това е последното ни сбогуване. Защото мама и аз току-що се сбогувахме с мистър Кленъм, който очаква само да се сбогува с детето. Сбогом! Може би няма да се видим вече.
— По своя жизнен път ние ще се срещаме с всички, на които е отсъдено да ни срещнат из различни пътища и различни страни — отвърна сдържано тя; — и ще сторим за тях, както и те за нас, всичко, каквото е отсъдено да стане.
Гласът, с който бе изречено това, подразни слуха на Рожбата. Той подсказваше, че отсъденото да стане е непременно нещо лошо; и тя прошепна неволно:
— О! Татко! — като се притисна с детинска гальовност до него. Движението й не убягна от погледа на дамата.
— Вашата хубавичка дъщеря — каза тя — започва вече да мисли за тия неща. А при това — тя я погледна настойчиво — можете да сте сигурни, че мъжете и жените, които ще трябва да срещнете и ще срещнете, са вече поели съответния път. И положително ще ги срещнете. Може да идват по море, от стотици и хиляди мили; може да са вече край вас; може би идват, без да знаете, без да можете да ги отдалечите, от най-низшите пластове на тоя град.
Със съвършено студен поклон и уморено изражение, от което красивото, макар и не съвсем младо лице изглеждаше повехнало, тя напусна салона.