През много стълби и коридори трябваше да мине, докато отиде от тази част на голямата сграда до стаята, която си бе предварително запазила. Когато почти стигна в коридора, гдето беше стаята, чу някакъв сърдит шепот и ридания. През една отворена врата видя прислужницата на девойката, с която се бе току-що разделила: момичето със странното име.
Тя се спря да го погледа. Сърдито, развълнувано девойче! Разкошната черна коса се спускаше около зачервеното лице, то плачеше, беснееше и се удряше безмилостно по устата.
— Егоисти, скотове! — говореше през сълзи то, като дишаше тежко. — Не искат и да ме знаят! Оставиха ме гладна, жадна, уморена, не се сещат за мене! Зверове! Дяволи! Разбойници!
— Какво ви е, моето дете?
Малката вдигна изведнъж зачервените си очи и отпусна ръце от шията, посиняла от скорошни щипания.
— Не е ваша работа какво ми е. Нито ваша, нито на когото и да е.
— Напротив, моя работа е; мъчно ми е да ви гледам така.
— Не ви е мъчно — отговори девойката. — Приятно ви е. Сама знаете, че ви е приятно. На два пъти изпадах в такова състояние, докато бяхме в карантината; и двата пъти вие ме намирахте. Започвам да се боя от вас.
— Да се боите от мене ли?
— Да. Вие се явявате като моя собствен гняв, моята собствена ненавист, собствената ми… не знам вече какво всъщност. Но с мене се държат зле, зле, зле!
Риданията, сълзите, самобичуването, прекъснати от изненадата, се подновиха.
Непознатата продължи да я гледа с внимателна, странна усмивка. Странно беше да наблюдава яростта на това девойче, разтрепераното тяло, обзето сякаш от зли духове.
— Аз съм две-три години по-млада от нея, а трябва да я наглеждам, като че съм по-голяма; само я галят и наричат Беби! Не мога да понасям това име. Мразя я! Всички я глезят, а тя мисли само за себе си; с мене се отнася, като че съм от дърво или от камък!
Тя продължи да хлипа и нарежда.
— Трябва да търпиш.
— Не искам да търпя!
— Не обръщай внимание, че се грижат само за себе си, а не искат и да знаят за тебе.
— Ще обръщам внимание.
— Шт! Бъди по-благоразумна. Забравяш, че зависиш от тях.
— Не искам и да зная. Ще избягам. Ще направя някоя пакост. Не искам и не мога вече да търпя; ще умра, ако се опитам да търпя.
Непознатата стоеше, сложила ръка на гърдите си, и гледаше девойчето, както някой болен наблюдава у другиго разрязването и изчистването на цирей, от които сам боледува.
Девойката се тресеше и удряше с цялата си младежка жизненост, докато гневните й викове се превърнаха постепенно в тихи стонове като от болка. Тя се отпусна пак така полека в един стол, после коленичи, свлече се до леглото, дръпна одеялото, за да скрие в него засраменото си лице и влажна коса, или може би просто за да прегърне нещо до своето изпълнено с разкаяние сърце.
— Махнете се, махнете се! Когато се ядосам, полудявам. Зная, че бих могла да се сдържа, ако се постарая както трябва, и понякога се опитвам да го сторя, но обикновено не искам. Какво не изприказвах! Още като говорех, знаех, че всичко е лъжа! Те мислят, че се грижат за мене и имам всичко, което ми е нужно. Всякога са добри с мене. И аз много ги обичам; никой не би бил по-мил от тях към една неблагодарна твар като мене. Вървете си, вървете си. Страх ме е от вас: боя се и от себе си, когато усетя, че се ядосвам, както се боя от вас. Вървете си, оставете ме да се моля и да се оплаквам сама!
Денят напредваше, жегата настъпи отново; след нея над Марсилия се спусна топла нощ и утринната компания се разпръсна, всеки поел своя път. Така денем и нощем, под слънчева и звездна светлина, по прашни хълмове и унили равнини, по суша и по море, във вечно странно движение напред или назад се срещаме и сблъскваме ние, неуморните пътешественици в жизнения път.
Глава ІІІ
У дома
Беше лондонска неделна вечер — мрачна, спарена, задушна. Полудели черковни камбани във всички степени на дисонанса, резки или глухи, дрезгави или ясни, бързи или бавни, се сливаха в отвратителен отзвук. Тъжни улици, покрити със саван от сажди, потопяваха в униние душите на хората, осъдени да ги гледат дълбоко унили от прозорците си. На всеки кръстопът, по всяка уличка, почти при всеки завой гърмеше, звънеше, дрънкаше тъжна камбана, сякаш в града върлуваше чума и колички с мъртъвци обикаляха по всички посоки. Всичко, което би могло да достави отмора за преуморените хора, беше затворено с девет катинара. Никакви картини, никакви неизвестни животни, редки растения и цветя, никакви естествени или изкуствени чудеса от стария свят — на всичко беше наложено такова безпощадно просветено табу, щото грозните полинезийски божества в Британския музей биха могли да предположат, че са отново в своята родина. Само улици, улици и улици за гледане. Само улици, улици, улици за вдишване. Никаква промяна за угнетената душа, нищо да я съживи. И за уморения труженик оставаше само да сравни еднообразието на седмия ден с еднообразието на шестте, да размисли колко скучен е животът и да го поправи или влоши — според възможностите си.