В такъв щастлив момент, така благоприятен за размисли върху религията и нравствеността, мистър Артър Кленъм, току-що пристигнал от Марсилия през Дувър, а от Дувър — с дилижанса „Синеоката девойка“, седеше край прозореца в едно кафене на Лудгейт хил. Десет хиляди почтени къщи го заобикаляха и се мръщеха на улиците, сякаш във всяка живееха десетимата младежи от дервишката приказка, които всяка нощ си почерняли лицата и оплаквали страданията си. Заобикаляха го петдесет хиляди леговища, гдето хората живееха в такава нездрава обстановка, че прясната вода, която оставяха в претъпканите стаи в събота вечер, не можеше вече да се пие в неделя сутринта; а милорд депутатът от тяхното графство се чудеше, че не могли да заспят в едно помещение заедно с месото, купено от месаря. Затворени къщи, гдето хората се задушаваха като в затворени кладенци или шахти, се простираха на цели мили по всички посоки на компаса. Вместо чиста, свежа река през целия град протичаше ужасната мръсотия на градските канали. Какво не достигаше на почти милиона жители, осъдени да работят шест дни в седмицата сред тази Аркадия, отгдето не можеха да избягат от люлката до гроба — какво им не достигаше в седмия ден? Очевидно само един строг полицай.
Мистър Артър Кленъм седеше край прозореца в кафенето на Лудгейт хил, броеше ударите на съседната камбана, превръщаше ги неволно в музикален мотив и се питаше колко ли болни ще изпрати тя в течение на годината. С наближаване на богослужението ускореният й звън ставаше все по-непоносим. В последния четвърт час се превърна в натрапчива подкана към населението да отиде на черква. На черква, на черква! Когато останаха десет минути, разбрала, че богомолците ще бъдат малко, започна да звъни бавно и унило. Няма да дойдат, няма да дойдат, няма да дойдат! В последните пет минути загуби всяка надежда и в продължение на триста секунди разтърси всички съседни къщи с по един отчаян стон в секунда.
— Слава богу! — каза си Кленъм, когато часовникът удари и камбаната млъкна.
Но нейният звън пробуди в паметта му дълга поредица от тъжни неделни дни, чието шествие не спря с камбаната, а продължи.
— Да ме прости бог — промълви той, — както и тия, които ме възпитаваха. Колко мразех този ден!
Припомни си една тъжна неделя от своето детство, седнал със скръстени ръце, разтреперан пред ужасната книжка, започнала да поучава бедното дете още със заглавието си: „Защо вървиш към гибел?“ Едно любопитство, което той, още с престилчица и къси панталонки, не можеше да задоволи; а по-нататък, за да привлече още повече детското съзнание, книжката предлагаше на всеки ред скоби със забележка: Посл. към сол. ІІІ:6 и 75. Припомни си сънния неделен ден от юношеските години, когато патрул от трима учители го водеше като дезертьор три пъти дневно в черква, морално окован с още едно момче; а той би разменил с готовност две нахранвания с несмилаеми проповеди срещу една-две унции най-просто овнешко — оскъдната храна за тялото му. Припомни си нескончаемите неделни дни, когато майка му седеше със строго изражение и неумолимо сърце по цял ден пред Библията — подвързана сякаш от самата нея с твърди, голи, тесни корици, украсена само на предната корица с изображение на верига, с гневни червени обрезки в трите страни, сякаш тъкмо тази книга беше крепост срещу добродушието, естествените привързаности и нежни разговори. Припомни си една противна неделя малко по-късно, когато седеше възмутен и тъжен към края на нескончаемия ден с обидено сърце, опознал благотворното влияние на Новия завет толкова, колкото ако го бяха възпитавали езичници. Цял легион неделни дни, изпълнени с безполезна горчивина и мъка, се изнизаха полека пред него.
— Извинете, сър — запита пъргавият сервитьор, докато изтриваше масата, — желаете ли да видите стаята си?
— Да, тъкмо смятах да го сторя.