— Девойче! — извика сервитьорът. — Господинът от номер седем иска да види стаята си!
— Почакайте! — каза Кленъм, като стана. — Мислех за друго и отговорих машинално. Няма да нощувам тук. Отивам си в къщи.
— Така ли, сър? Девойче! Г’динът от номер седем няма да спи тук. ’Тива си в къщи.
Кленъм седна на същото място, загледан в гаснещия ден, в тъжните къщи отсреща и си казваше, че ако безплътните души на някогашните обитатели биха могли да ги видят, ще се окайват, загдето са били затворени в тях. Някое лице се показваше от време на време зад мътното стъкло на прозореца и се изгубваше отново в полумрака, сякаш се бе нагледало на живота и бързаше да го напусне. След малко между него и отсрещните домове се проточиха косо дъждовни нишки, хората почнаха да се приютяват в отсрещния пасаж и да поглеждат безнадеждно към небето, защото дъждът се засилваше. Появиха се мокри чадъри, опръскани поли и кал. Кой би могъл да каже защо е тази кал и откъде се появи? Но тя се появи ненадейно, като човешка тълпа, и след пет минути изпръска всички Адамови синове и дъщери. Фенерджията бе тръгнал да пали лампите; а пламъкът, бликащ изпод пръстите му, сякаш се учудваше защо му позволяват да осветлява такава грозна картина.
Мистър Артър Кленъм си взе шапката, закопча палтото си и излезе. На полето дъждът събужда хиляди приятни ухания и всяка капка би се свързала с някаква прекрасна форма, изникваща за живот. В града той само засилваше неприятния дъх на спарено и беше нездрава, топла, замърсена, жалка добавка към уличните вади.
Мистър Кленъм пресече улицата при катедралата „Свети Павел“ и се спусна почти до брега на реката през стръмните криви улички (по онова време още по-криви и тесни), които се намират между реката и бедняшкия Чипсайд. Минавайки ту покрай плесенясалия молитвен дом на някаква забравена секта, ту покрай осветените прозорци на черква без богомолци, очакваща някой предприемчив Белцони6 да я изрови и разкрие историята й; покрай безгласни складове и кейове или покрай тесни улички, които се спускат към реката, гдето тъжна бележчица: „Намерен удавник“, ридаеше на мократа стена, той стигна най-после до къщата, която търсеше. Стар тухлен дом, дотолкова задимен, че изглеждаше съвършено черен, съвсем самотен зад входната врата. В малкия четвъртит двор пред него растяха няколко храста и малко трева, обилна като ръждата по желязната ограда наоколо. По-нататък — безредни коренища. Домът беше двуетажен, с дълги тесни прозорци в тежки рамки. Преди много години му бе хрумнало да се наклони на една страна; но го бяха привдигнали и сега се подпираше на пет-шест грамадни патерици; тези пострадали от времето, опушени и буренясали гимнастически паралелки за съседските котки не изглеждаха вече много сигурна подпора.
— Нищо не се е променило — промълви пътникът, като се спря и огледа наоколо. — Тъмно и жалко както винаги. Прозорецът на мама свети; не е угасвал, както изглежда, още от времето, когато си идвах два пъти в годината от училище и влачех куфара си през двора. Да, да, да…
Отиде до вратата, над която се издаваше балдахин от резба, представляваща драпирани кърпи за лице и детски глави с водянка в мозъка, изобразени по някогашната мода; и почука. Скоро по каменния под на коридора се чуха провлечени стъпки и един старец отвори вратата; беше прегърбен и сух, но с будни очи.
Той вдигна свещта, която държеше, за да помогне на острия си поглед.
— О, мистър Артър! — каза без ни най-малко вълнение той. — Върнахте ли се най-после? Влезте.
Мистър Артър влезе и затвори вратата.
— Понапълнели сте и сте заякнали — продължи старецът, като се обърна да го погледне отново все още с вдигната свещ, и заклати глава; — но, според мене, не приличате на баща си. Нито на майка си.
— Как е мама?
— Както винаги напоследък. Не напуска стаята дори когато не е на легло, и надали е излязла петнадесетина пъти през последните години.
Влезли бяха в просторна, скромно наредена трапезария. Старецът остави свещника на масата, подпря десния лакът с лявата си ръка, поглади набръчканите си бузи и загледа госта. Артър подаде ръка. Старецът я пое доста студено; предпочиташе, както изглежда, бузите си. И побърза да се върне към тях.
— Съмнявам се дали майка ви ще се зарадва, че се завръщате в събота, Артър — каза той, като поклати предпазливо глава.
— Няма да ме върнете обратно, предполагам.
— О, аз ли? Не съм господар тук. И не бих сторил такова нещо. Много години стоях между баща ви и майка ви. Не смятам да заставам сега между майка ви и вас.