— Ще й кажете ли, че съм се върнал?
— Да, Артър, разбира се. Ще й кажа, че сте се върнали. Почакайте тук, моля ви се. Ще видите, че стаята не се е променила.
Той взе от бюфета друга свещ, запали я, остави първата на масата и тръгна да изпълни поръчението. Беше нисък, плешив старец в черен редингот, с високи рамене, с черна жилетка, жълтеникави къси панталони и високи гети от същия цвят. Ако се съди по облеклото, можеше да мине и за чиновник, и за слуга, и всъщност от години беше и едното, и другото. Единственото му украшение беше часовник, спуснат с извехтяла черна панделка в съответния джеб, а потъмнял бронзов ключ, закачен над него, показваше къде е потънал. Главата беше леко изкривена, целият беше някак наклонен на една страна като рак, сякаш основите му се бяха наклонили едновременно с тези на къщата и би трябвало да го подпрат по същия начин.
— Каква слабост! — си каза Артър Кленъм, когато старецът излезе. — Бих могъл да се разплача от това посрещане! А при това нито съм изпитвал, нито съм очаквал нещо друго.
Не само би могъл, но и наистина се разплака. Минутна слабост на човек, разочарован в зората на своя живот, но все още неспособен да се отрече от всяка надежда. Успя да се овладее, взе свещта и разгледа стаята. Старите мебели стояха на старите си места; „Десетте египетски беди“, потъмнели от лондонските беди — мухите и дима, — висяха в стъклени рамки по стените. Тук беше и малкото, съвършено празно шкафче с много отделения, обковано с олово като ковчег, и тъмният, както винаги празен килер, гдето неведнъж го затваряха за наказание в дни, когато му се струваше, че това е преддверието на ония предели, към които той, според някогашната книжка, се е втурнал. На бюфета си беше големият, грубо изработен часовник, който се мръщеше със злорадство, когато Артър не бе научил урока си, а когато веднъж в седмицата го навиваха с железен ключ, звънеше така, сякаш ръмжеше свирепо, предчувствувайки какви беди ще му донесе. Но старецът вече се бе върнал и каза:
— Ще вървя напред, Артър, за да ви светя.
Артър го последва по стълбите, облицовани с ламперия на квадрати като надгробни плочки, и влезе в полутъмна спалня, гдето подът беше дотолкова хлътнал, че камината се намираше в нещо като падина. На черен диван, напомнящ катафалка, с облегалка една-единствена дълга възглавница, като дръвника на палача от доброто старо време, седеше майка му във вдовишка рокля.
Откакто Артър помнеше, бащата и майката не се погаждаха. Да стои безмълвно всред пълна тишина, да поглежда уплашено от едно отвърнато лице към друго — това беше най-спокойното занимание в неговото детство. Майка му го целуна сега с ледена целувка и му подаде четири пръста във вълнена ръкавица. След този поздрав той седна срещу нея от другата страна на малката масичка. В камината гореше огън, както винаги — денем и нощем — от петнадесет години насам. На плочата имаше чайник, както винаги — денем и нощем — от петнадесет години насам. Върху жарта имаше пласт влажна пепел, а друг пласт беше събран под решетката, както винаги — денем и нощем — от петнадесет години насам. В застоялия въздух се носеше лъх на черна боя, която се изпаряваше от облеклото на вдовицата от петнадесет месеца, а от дивана-катафалка — от петнадесет години.
— Променили сте някогашните си навици, майко.
— Светът се стесни за мене до тия размери, Артър — отвърна тя, като огледа стаята. — Добре, че сърцето ми не се привърза никога към неговата суета.
Някогашното въздействие на присъствието й и на суровия строг глас така обгърна сина, че той усети отново плахата тръпка и отчуждение от детските години.
— Никога ли не излизате от стаята, майко?
— От ревматизма, от отпадналост или нервна слабост — наименованията нямат значение вече — не мога да се движа. Никога не напускам стаята си. Не съм излизала навън от тая врата от преди… кажете му откога — каза тя, поглеждайки през рамо.
— На Коледа ще стане дванадесет години — обади се дрезгав глас от полумрака зад нея.
— Ефри ли се обажда? — запита Артър, като погледна нататък.
Дрезгавият глас отговори, че е Ефри; една старица се появи в донегде осветената част от стаята, целуна ръка на вдовицата и отново се оттегли в полумрака.
— Все още мога — каза мисис Кленъм, като посочи леко със скритата във вълнена ръкавица дясна ръка към стола на колелца, оставен пред високо, затворено бюро, — все още мога да си гледам работата и съм благодарна за тази милост. Голяма милост е то. Но работата за днес свърши. Лошо време, нали?