Не, той не поиска и да пие.
— Няма смисъл, Артър — прошепна старицата, като се наведе към него, — ако мене са наплашили до смърт, и вие да се страхувате от тях. Нали половината имот е ваш?
— Да, да.
— Не се страхувайте тогава, Артър. Нали сте умен човек?
Той кимна, усетил, че тя очаква утвърдителен отговор.
— Не им се поддавайте! Тя е ужасно умна и само умен човек може да приказва с нея. И той е умен… Ах, колко е умен!… Може да я метне дори когато му се иска.
— Твоят мъж ли може да я метне?
— И как още! От глава до пети се разтрепервам, като слушам как я мята. Мъж ми, Джеримая Флинтуинч, може да се справи дори с майка ви. А как би постигнал такова нещо, ако не е умен?
Тъй като провлечените му стъпки се приближаваха, тя се отдръпна в другия край на стаята. Макар че беше висока, едра, мускулеста старица, която би могла на младини да се запише в гвардията, без да пробуди и най-малкото съмнение, тя губеше и ума и дума пред дребния старец с остър поглед и рачешка походка.
— Слушай, Ефри — каза той, — слушай, жено, какво правиш? Още ли не си дала на мастър7 Артър да похапне?
Мастър Артър повтори неотдавнашния си отказ.
— Добре тогава — продължи старецът. — Приготви му леглото. Поразмърдай се.
Вратът му беше толкова изкривен, че краищата на бялата вратовръзка постоянно се мятаха под ухото; от навика му — превърнат вече във втора природа — да потиска вродената си сприхавост и енергия, лицето му беше подуто и зачервено; изобщо напомняше човек, комуто бе хрумнало някога да се обеси, и оттогава се движеше полузадушен, с примка на врата, след като нечия ръка бе прерязала навреме въжето.
— Утре, Артър, ще имате горчив разговор с майка си — каза Джеримая. — Това, че сте изоставили предприятието след смъртта на баща ви, както тя подозира (макар че ние оставихме вие да й съобщите), няма да мине гладко.
— Заради предприятието аз изоставих всичко на света, но сега дойде време да се откажа и от него.
— Добре! — извика Джеримая, като явно искаше да каже: „Лошо!“ — Много добре. Само не очаквайте, Артър, да застана между майка ви и вас. Заставах между баща ви и майка ви, за да предотвратявам ту това, ту онова и да получавам удари от двете страни, но това се свърши вече.
— Никой не ще ви помоли, Джеримая, да вършите такова нещо за мене.
— Добре. Радвам се да го чуя: защото би трябвало да отклоня подобно искане, ако бихте го направили. А сега, както казва майка ви, стига за в събота вечер. Ефри, жено, намери ли най-после каквото трябва?
Тя вадеше от един куфар чаршафи и одеяла, когато отговори:
— Да, Джеримая! — И побърза да ги дигне наедно. За да й помогне, Артър Кленъм взе да ги отнесе сам. Пожела на стареца лека нощ и се качи с нея на най-горния етаж.
Качваха се все по-нагоре и по-нагоре в застоялия въздух на затворената, почти необитавана стара къща, докато стигнаха в широка таванска спалня. Бедно и оскъдно мебелирана като другите стаи, тя беше дори по-мрачна и грозна от тях, защото тук пращаха в изгнание овехтелите вещи. Подвижните мебели бяха грозни вехти столове с изтъркани седалки и грозни вехти столове изобщо без седалки; изтъркан, избелял килим; куца маса, сакат гардероб, жалка лопатка и маша, напомнящи по-скоро останки на отдавна починали лопатка и маша, умивалник, стоял сякаш с векове под порой от мръсна сапунена вода, и едно легло с четири голи заострени колони, за тъжно удобство на обитатели, които биха предпочели да бъдат набити на кол. Артър отвори дългия, нисък прозорец и погледна навън, към старата, очукана и почерняла гора от комини, към старото червено сияние в небето, което му се струваше някога като нощно отражение на суровата обстановка, предлагана отвред на неговото детско въображение.
Отдръпна глава, седна до леглото и загледа как Ефри Флинтуинч го приготвя за спане.
— Вие не бяхте омъжена, Ефри, когато заминах.
Тя сви устни, като че искаше да каже „не“, поклати глава и продължи да поставя калъф на една възглавница.
— И как стана това?
— Ами защото Джеримая реши така, разбира се — отговори Ефри, захапала със зъби единия край на калъфа.
— То се знае, че той е направил предложението, но как изобщо се случи това? Аз мислех, че нито един от вас няма намерение да се жени; а най-малко бих допуснал, че ще се ожените един за друг.
— И аз не допусках — каза мисис Флинтуинч, докато завързваше калъфа на възглавницата.