— Това имах пред вид. И кога променихте намерението си?
— Никога не съм го променяла — отговори мисис Флинтуинч.
Като забеляза, че той все още я гледа, сякаш очаква продължение на отговора, тя потупа възглавницата, преди да я намести до напречната, плесна я силно по средата и запита: — Как другояче да постъпя?
— Освен да се омъжите ли?
— Разбира се — каза мисис Флинтуинч. — Това не беше мое дело. Никога не съм мислила такова нещо. Бях принудена да го сторя наистина, без да мисля! Тя настоя (както и той) още докато се движеше; по онова време още се движеше.
— После?
— После? — повтори мисис Флинтуинч. — Тъкмо това си казвах и аз. После! Каква полза да размишлявам? Ако ония двамата умници са го решили, какво ми оставаше да сторя? Нищо.
— Било е решено, значи, от майка ми?
— Бог да ви пази, Артър, и да ми прости приказките! — промълви все така шепнешком Ефри. — Та как би могло да стане такова нещо, ако и двамата не са били съгласни? Джеримая никога не ме е ухажвал; не можеше и да се помисли, след като толкова години ми заповядваше, докато служехме тук. Един ден ми каза: „Ефри — рече, — ще ти кажа нещо. Как ти се струва името Флинтуинч?“ — „Как да ми се струва?“ — питам аз. „Да — казва той, — защото ще го носиш.“ — „Ще го нося ли? Джеримая!“ — казвам. Ох, умен мъж е той!
Мисис Флинтуинч разгъна горния чаршаф, над него одеялото, над одеялото юргана и замълча, сякаш бе казала вече всичко.
— После? — запита отново Артър.
— После ли? — повтори пак мисис Флинтуинч. — Какво можех да сторя? Той ми каза: „Ефри, ние с тебе ще трябва да се оженим и ще ти кажа защо. Нейното здраве запада, тя ще се нуждае от постоянни грижи в спалнята си горе, ще трябва да сме повечето време при нея, а когато не сме при нея, ще оставаме само двамата. Изобщо ще бъде по-прилично. И тя е на моето мнение — рече той, — затова, ако си туриш шапката в понеделник в осем часа сутринта, ще свършим тая работа.“
Мисис Флинтуинч подви завивките.
— После?
— После ли? — повтори мисис Флинтуинч. — И аз се питам същото. Сядам и си казвам: „После?…“ После Джеримая рече: „А за обявяването в черква в неделя ще обявят за трети път (защото аз съобщих още преди две седмици); затова определих понеделника. Тя ще поговори лично с тебе, но ти вече си подготвена, Ефри.“ Тя ми заговори още същия ден и каза: „И така, Ефри, както разбирам, вие с Джеримая ще се жените. Радвам се, както с право и ти се радваш. За тебе е много добре. А при сегашното положение е добре дошло и за мене. Той е разумен човек, заслужава пълно доверие, сериозен е и благочестив.“ Какво можех да кажа, щом работата бе стигнала дотам? Та дори да ставаше дума за… удушване вместо женитба — мисис Флинтуинч употреби доста време, докато намери този израз, — пак нямаше да кажа нито дума на тия хитреци.
— Откровено казано, и аз мисля така.
— И така е, Артър.
— А кое беше девойчето в стаята на майка ми, Ефри?
— Девойче ли? — запита почти рязко мисис Флинтуинч.
— Да, положително видях девойче край вас… Почти скрито в тъмния ъгъл.
— О, за нея ли питате? За малката Дорит? Тя не е нищо… просто нейна прищявка. — Една от особеностите на Ефри Флинтуинч беше да не назовава никога мисис Кленъм по име. — Но тук се навъртат и други девойки освен тази. Забравихте ли някогашната си изгора? Сигурно отдавна, много отдавна.
— Толкова страдах, когато майка ми ни раздели, та не мога да я забравя.
— Намерихте ли си друга?
— Не.
— Тогава мога да ви кажа новини. Тя е сега богата и вдовица. Ако искате, можете да се ожените за нея.
— Откъде знаеш, Ефри?
— Ония двамата приказваха за нея… Чувам Джеримая по стълбите.
Тя изчезна моментално.
Мисис Флинтуинч вплете последната нишка в платното, изтъкавано усърдно от неговия ум в старата работилница, гдето се намираше станът на неговата младост. Безгрижната юношеска любов се бе промъкнала дори в този дом и той бе страдал толкова от нейната безнадеждност, колкото ако къщата им беше омагьосан замък. Нямаше и седмица, откакто хубавичката девойка, с която се бе разделил със съжаление в Марсилия, бе привлякла и задържала погледа му поради действителната или въображаема прилика с онова някогашно лице, изникнало като лъчезарно видение из неговия мрачен живот. Той се облегна о перваза на ниския, дълъг прозорец, загледа се в черната гора от комини и се унесе в мечти. Защото животът на този човек — така напълно лишен от събития, над които да се замисля, насочва и с радост да ги обсъжда — не можеше да не го превърне в мечтател.