Непоносимият блясък уморяваше очите. Само към далечните италиански брегове го смекчаваше лека мараня от морските изпарения. Но само там. Прашни пътища се виеха в далечината и се втренчваха от хълмовете, от низините, от безкрайната равнина. Прашни лози се надвесваха над крайпътни къщици, еднообразни редици изсъхнали дървета изнемогваха под втренчените земя и небе. Изнемогваха конете със сънливи звънчета, докато теглеха полека върволици коли към вътрешността; изнемогваха уморените колари, когато се случеше да са будни; изнемогваха работниците в полето. Всичко живо изнемогваше от жегата освен гущерите, които се плъзгаха бързо по грапавите каменни стени, или щурците, подели звънката си песен. И прахът дори беше потъмнял от жегата, а въздухът трептеше, сякаш се задъхваше.
Щори, капаци на прозорци, завеси, тенти — всичко беше спуснато и затворено, за да не пропуска слънчевия взор. Предоставеше ли му се и най-малката пролука, той се вмъкваше като нажежена стрела през нея. Най-мъчно можеше да проникне в черквите. Но излезеш ли от полумрака на колоните и сводовете, гдето мигаха сънливо кандила и грозни призрачни старци благочестиво дремеха, плюеха или се молеха, значеше да потънеш в огнена река и да се стремиш с последни сили към най-близката сянка. Така, докато жителите се криеха из сенките и тишината се нарушаваше само от тих шепот или кучешки лай, от случаен нестроен звън на камбани или думкане на барабан, Марсилия, неблагоуханна и прашна, се приличаше един ден на слънце.
В Марсилия имаше по това време отвратителен затвор. В една от неговите килии, дотолкова противна, че и нахалното слънце дори бягаше от нея, оставяше я да се задоволява само с жалка отразена светлина, се намираха двама души. Освен тях имаше издълбана в стената безформена неподвижна пейка с грубо очертана шахматна дъска, пионки от стари копчета или кокалчета от чорбата, домино, две рогозки и две-три бутилки от вино. Това беше цялата наличност, като изключим плъховете и другите невидими гадини, допълнение на двете видими.
Оскъдната светлина проникваше през желязна решетка, някакво подобие на широк прозорец, отгдето килията можеше да бъде наблюдавана откъм стълбището, към което гледаше този отвор. Пред него, на три-четири стъпки от земята, имаше широка каменна ниша. Там, полулегнал, вдигнал колене, облегнал стъпала и гръб о двете насрещни стени на нишата, се полюляваше един от двамата мъже. Железата на решетката позволяваха да провре ръка до лакътя и той я бе протегнал навън за по-голямо удобство.
Всичко миришеше на затвор. Затворен въздух, затворена светлина, затворена влага, затворени хора — всичко носеше отпечатъка на затвора. Затворниците бяха повехнали и бледи, желязото беше ръждясало, камъкът влажен, дървото изгнило, въздухът задушен, светлината мътна. Като кладенец, като подземие, като гробница, затворът не познава външна светлина и би запазил спарения си въздух непокътнат, дори да се намираше в някой уханен остров из Индийския океан.
Човекът, легнал пред прозореца, почти потреперваше от студ. Загърна се плътно, мръдна нетърпеливо едното си рамо и изръмжа:
— Дявол да го вземе тоя разбойник, слънцето: никога не надниква насам!
Очакваше храната, поглеждайки косо през решетката, за да зърне другия край на стълбището, с израза на гладен звяр, затворен в клетка. Но очите му, разположени много близко едно до друго, не бяха красиви и блестящи както у царя на животните, а само пронизващи като остри мънички игли, в които не можеш да проникнеш. Нямаха дълбочина, нито израз: проблясваха, отваряха се и се затваряха. Всеки часовникар би изработил по-хубави, дори ако не са за лична употреба. Орловият нос — доста хубав образец от своя вид — започваше много високо, почти от очите, навярно защото бяха толкова близо едно до друго. Човекът беше едър, висок, с тънки устни, доколкото можеха да се видят под гъстите мустаци, с буйна щръкнала коса, толкова рошава, че цветът й не личеше, а само тук-там се виждаха червеникави петна. Необикновено малката дебеличка ръка, уловила решетката (и набраздена с току-що заздравели грозни драскотини), би била и необикновено бяла, ако не беше затворническото замърсяване.
Другият мъж лежеше на каменния под, завит с грубо кафяво палто.
— Ставай, прасе! — извика първият. — Няма да спиш, когато съм гладен!
— Все ми е едно, господине — отговори покорно и по-скоро весело прасето. — Като искам, ще стоя буден, като искам, ще спя. Все ми е едно.