Глава ІV
Мисис Флинтуинч сънува
За разлика от сина на своята стара господарка мисис Флинтуинч сънуваше обикновено със затворени очи. Тази нощ тя видя един необикновено ясен сън, наскоро след като остави сина на старата господарка. Не приличаше дори на сън, толкова много приличаше във всяко отношение на действителност. Ето какво се случи.
Спалнята на мистър и мисис Флинтуинч беше на няколко стъпки от стаята, гдето мисис Кленъм живееше затворено от толкова години. Стаята им не беше на същия етаж, защото се намираше долепена до къщата в странична пристройка, отгдето по няколко стръмни стъпала слизаха към главните стълби, почти срещу вратата на мисис Кленъм. Тя не би могла да ги повика, тъй като стените, вратите и ламперията на стария дом бяха много плътни, но от едната стая до другата се отиваше лесно и в домашно облекло, в топло и студено време, в кой да е час на деня и нощта. До възглавието на леглото, на една стъпка от ухото на мисис Флинтуинч имаше звънец, а връвта му се намираше подръка на мисис Кленъм. Щом звънецът звъннеше, Ефри скачаше от леглото и още преди да се е събудила, се озоваваше в стаята на болната.
След като настани господарката си в леглото, запали лампата и й пожела лека нощ, мисис Флинтуинч се прибра както винаги, но не намери съпруга си в стаята. И тъкмо този неин съпруг и господар стана действуващо лице в съня й, макар че в момента не мислеше за него, както би трябвало да бъде според наблюденията на повечето философи.
Тя сънува, че се събужда, след като е спала няколко часа, а Джеримая все още не си бе легнал. Погледна свещта, която бе оставила да свети, и като измери времето по способа на крал Алфред Велики, убеди се по размера на изгорялата й част, че наистина е спала доста дълго. След това стана, загърна се в халата си, обу се и доста изненадана от отсъствието на Джеримая, излезе на стълбите, за да го потърси.
Стълбите бяха дървени и здрави, както се полага, така че Ефри слезе без никакви произшествия, каквито се случват в сънищата. Не се плъзна по тях, а слезе, като се държеше за парапета, защото свещта й бе угаснала. В единия ъгъл на преддверието, зад входната врата, имаше малка приемна, напомняща шахта, с висок, тесен прозорец, като бойница в стената. В тази никога неизползувана стая се виждаше светлина.
Мисис Флинтуинч мина по студените плочи на преддверието и надникна през ръждясалите панти на открехнатата врата. Очакваше да види Джеримая дълбоко заспал или припаднал, но той седеше на стол буден както винаги жив и здрав. Само че… Господи помилуй! Какво е това?… Мисис Флинтуинч ахна тихичко и едва не припадна.
Защото будният мистър Флинтуинч гледаше един заспал мистър Флинтуинч. Той седеше от едната страна на малка маса, загледан втренчено в себе си, хъркащ, с клюмнала на гърдите глава. Будният Флинтуинч беше с лице към жена си; спящият беше в профил към нея. Будният Флинтуинч беше първообразът, спящият Флинтуинч беше двойникът. Ефри забеляза ясно със замаяното си съзнание тази разлика точно както би различила един осезаем предмет от отражението му в огледало.
Дори да би имала и най-малко съмнение кой е нейният Джеримая, нетърпението му би го разсеяло. Той се огледа наоколо за някакво нападателно оръжие, грабна щипците за чистене на свещта и преди да си послужи с тях за разцъфналата като зелка свещ, ги тикна в спящия, сякаш искаше да го прободе.
— Кой е? Какво има? — стресна се заспалият.
Мистър Флинтуинч вдигна щипците по-нагоре, като че искаше да промуши другия в гърлото, за да го накара да млъкне. Но другарят му потърка очи и се опомни:
— Забравих къде съм.
— Два часа спа — промърмори Джеримая, поглеждайки часовника си. — А каза, че ти стига да подремнеш, за да си отпочинеш.
— И наистина само подремнах — отговори двойникът.
— Часът е два и половина след полунощ — измърмори Джеримая. — Къде е шапката ти? Къде е палтото? Къде ти е сандъкът?
— Всичко е тук — отвърна двойникът, като увиваше сънливо шала около врата си. — Почакайте една минутка. Подайте ми ръкава… Не този, другия. Ех! Не съм вече млад като някога. — Мистър Флинтуинч му помогна с гневно нетърпение да се облече. — А вие ми обещахте още една чашка, след като подремна.
— Добре, пий и… щях да кажа, задави се — отвърна Джеримая. — Но мисълта ми е — махай се.