Той извади бутилка порто, съвършено еднаква с тая на мисис Кленъм, и наля една чаша.
— Нейното порто, предполагам? — запита двойникът, вкусвайки виното така, сякаш беше на доковете и имаше часове пред себе си. — За нейно здраве!
Изпи една глътка.
— За ваше здраве!
Изпи още една.
— За негово здраве!
И още една:
— И за всички приятели около свети Павел!
След тази старинна наздравица той допи виното, остави чашата и взе сандъка. Беше железен сандък, около две стъпки дълъг, но той го настани съвсем удобно под мишница. Джеримая наблюдаваше грижливо как го настанява, опипа с ръка — да провери здраво ли го държи; поръча му да внимава какво върши, най-после тръгна на пръсти да му отвори вратата. Предвидила това, Ефри се бе отдръпнала на стълбите. Това, което последва, беше толкова обикновено и естествено, че тя можа да чуе оттам отварянето на вратата, да усети нощния въздух и да види звездите навън.
Но сега настъпи най-забележителната част от съня. Тя беше така наплашена от съпруга си, та нямаше сили да тръгне от стълбите към стаята си (а би могла много лесно да го стори, преди той да затвори вратата) и остана да гледа. Затова, когато той тръгна по стълбите към стаята си със свещ в ръка, неизбежно се озова пред нея. Изненада се, но не продума. Продължи пътя си, без да отделя поглед от нея; самата тя, изцяло под негово влияние, тръгна пред него. Така, тя заднишком, а той, вървейки напред, стигнаха до стаята си. Щом вратата се затвори, мистър Флинтуинч сграбчи жена си за гърлото и започна да я друса, докато лицето й посиня.
— Ех, Ефри, жено Ефри! — каза мистър Флинтуинч. — Какво сънуваш? Събуди се! Събуди се! Какво има?
— Какво… има ли, Джеримая? — успя да изрече мисис Флинтуинч, облещила очи.
— Ех, Ефри, жено Ефри! Ти си станала насън от леглото си, мила! Аз се качвах, след като бях заспал долу, и те намирам на стълбите, загърната в халата. Имала си кошмар, Ефри — добави с приятелска усмивка мистър Флинтуинч. — Ако пак ти се присъни такова нещо, ще трябва да вземеш очистително. И ще ти дам такава доза, жено… такава доза!
Мисис Флинтуинч му благодари и се вмъкна в леглото.
Глава V
Семейни въпроси
Когато в понеделник сутринта градските часовници удариха девет, Джеримая Флинтуинч с вид на полуобесен закара мисис Кленъм до високия й шкаф. След като тя отключи и се настани пред писалището си, Джеримая се оттегли — може би за да се дообеси, — а в стаята влезе синът.
— По-добре ли сте тази сутрин, мамо?
Тя поклати глава със същото строго самодоволство, с каквото бе говорила снощи за времето.
— Никога няма да бъда по-добре, но добре, че зная това, Артър, и мога да го понасям.
Положила ръце пред високото писалище, което се издигаше пред нея, тя сякаш свиреше на безгласен черковен орган. Тази мисъл (отдавнашна у него) мина през ума на сина й, докато сядаше сам край него.
Майката отвори едно-две чекмеджета, прегледа някакви книжа и ги прибра отново. Строгото й лице не се отпусна нито на косъм, за да може наблюдателят да проникне в мрачния лабиринт на мислите й.
— Да говоря ли по нашите работи, мамо? Разположена ли сте да се занимаете днес с делови разговори?
— Дали съм разположена, Артър? По-скоро ти разположен ли си? Баща ти почина преди повече от година. Оттогава аз съм била всякога на твое разположение и съм те чакала да започнем този разговор.
— Много неща трябваше да се уредят, преди да напусна; а след като напуснах, пътешествувах малко за почивка и развлечение.
Тя се обърна към него, сякаш не бе чула или разбрала последните думи.
— За почивка и развлечение.
Огледа мрачната стая, а по движението на устните й човек би допуснал, че повтаря тия думи, като че искаше да покаже колко малък дял от двете неща й бе отреден.
— Освен това, мамо, тъй като вие сте единствената изпълнителка на завещанието и сама ръководите и се грижите за имота, за мене оставаше много малко работа или, по-точно, не оставаше никаква, докато вие имахте време да уредите всичко, както ви е угодно.
— Сметките са готови — отвърна тя. — Тук са. Всички разписки са проучени и проверени. Можеш да ги провериш, когато пожелаеш, Артър. И сега ако искаш.
— За мене е достатъчно да зная, мамо, че работата е свършена. Мога ли да продължа?
— Защо не? — отговори тя с обикновения си леден тон.