— … Някакъв таен спомен да е измъчвал съвестта му?… Някакво угризение? Да сте забелязали в държането му нещо, което ви е подсказало това? Да сте говорили някога, той да ви е намеквал за подобно нещо?
— Не разбирам какъв таен спомен, измъчвал баща ти, имаш пред вид — отговори тя след известно мълчание. — Толкова загадъчно говориш.
— Възможно ли е, мамо — синът се наведе напред, за да бъде по-близо до нея, докато прошепваше тия думи, и сложи нервно ръка на писалището й, — възможно ли е, мамо, да е имал нещастието да напакости някому и да не поправи злото?
Тя го загледа гневно, облегна се на стола си, за да се отдалечи от него, но не отговори.
— Аз напълно съзнавам, мамо, че ако подобна мисъл не е минавала никога през ума ви, ще ви се стори жестоко и неестествено от моя страна да я изрека, дори при този задушевен разговор. Но не мога да я прогоня. Времето и промените (опитвах и двете, преди да проговоря) не можаха да я прогонят. Не забравяйте, че аз бях с баща си. Не забравяйте, че видях изражението му, когато ми предаде часовника и направи усилие да ми обясни, че ви го изпраща като символ, който вие ще разберете. Не забравяйте, че го видях в последния му час с молив в безпомощната ръка, опитвайки се напразно да ви напише няколко думи. Колкото повече време минава, откакто това смътно подозрение ме измъчва, толкова по-голяма вероятност му придават обстоятелствата. Нека преценим сериозно, за бога, не сме ли наследили някакво зло, което сме длъжни да поправим. Никой друг освен вас, мамо, не може да помогне в случая.
Все още отдръпната назад, така че тежестта й, нарушила равновесието на стола, го поклащаше от време на време, а самата тя приличаше на жестоко, отдалечаващо се привидение, майката постави своята прегъната в лакътя лява ръка с дланта навън между себе си и него и го загледа втренчено и безмълвно.
— В стремежа към пари и в ръководенето на тежки търговски операции… започнах, мамо, и трябва да кажа всичко… е възможно някой да е бил за жалост измамен, ощетен, разорен. Вие сте били движещата сила на цялата машина преди моето раждане; силният ви характер се е отразил във всички сделки на баща ми за повече от две десетилетия. Вие можете, струва ми се, да разсеете моите съмнения, ако пожелаете истински да ми помогнете да открия истината. Ще го сторите ли, мамо?
Той замълча с надежда, че тя ще заговори. Но стиснатите й устни бяха така неподвижни, както разделените на път посивели коси.
— Ако е възможно да бъдат възстановени нечии права, ако е възможно някой да бъде обезщетен, нека разберем и сторим това. Всъщност, мамо, ако то е по силите ми, нека аз го сторя. Видях толкова малко радост от парите; те са донесли, доколкото зная, толкова малко спокойствие в този дом или на хората, свързани с него, та за мене струват много по-малко, отколкото за всеки друг. Не могат да ми доставят нищо, което да не бъде за мене укор или страдание, ако ме измъчва подозрението, че са помрачили с угризения последните часове на баща ми и не са честно и справедливо мои.
До ламперията на стената, на два-три ярда от писалището, висеше връв на звънец. С внезапно бързо движение на крака си майката върна стола към тази връв и я дръпна нервно, продължавайки да държи другата ръка като щит, сякаш син й се готвеше да я удари, а тя искаше да се предпази от удара.
Една уплашена девойка се втурна в стаята.
— Кажи на Флинтуинч да дойде!
Девойката изчезна моментално и след миг старецът застана до вратата.
— Какво! Счепкахте ли се вече? — попита той, като ги поглеждаше невъзмутимо. — Така и мислех. Напълно бях уверен.
— Флинтуинч! — каза майката. — Погледнете сина ми! Погледнете го!
— Е, гледам го — отговори Флинтуинч.
Тя протегна ръката, с която се заслоняваше досега, и продължи, като посочи този, който я бе ядосал.
— Щом се върна… преди да е засъхнала калта от обувките му… започна да черни пред своята майка паметта на баща си! Иска от майка си да разследва заедно с него сделките на бащата през целия му живот! Страхува се, че земните блага, събрани от нас с денонощен труд, със сълзи и пот, с мъка и лишения, са просто грабеж; и пита на кого трябва да ги върнем за възмездие.
Макар и побесняла от гняв, тя успяваше дотолкова да владее гласа си, че той беше дори по-тих от обикновено. И произнасяше съвършено ясно всяка дума.
— Възмездие — продължи тя. — Да, разбира се! Лесно му е да говори за възмездие, току-що пристигнал от пътешествия и миткания из чужди страни, гдето е скитал за развлечение и удоволствие. Нека погледне мене, затворена и окована тук. Понасям всичко без ропот, защото е наредено така да изплатя греховете си. Възмездие! Та нима то не е в тази стая от петнадесет години насам?