Стридите бяха поднесени не от Ефри, а от девойката, влязла при позвъняването; същата, която бе стояла снощи в полутъмната стая. Сега, когато можеше да я разгледа, Артър откри, че дребната фигура, тънки черти и скромна тясна рокля я правеха още по-малка, отколкото беше всъщност. Двадесет и две годишна навярно, навън би минала за наполовина по-млада. Не можеше да се каже, че лицето й е съвсем младо, защото беше всъщност по-разумно и загрижено, отколкото подобаваше дори на истинската й възраст; но беше толкова мъничка и лека, така безшумна и стеснителна, така съзнаваща, че не й е мястото между тримата възрастни тук, че имаше напълно държането и външността на наплашено дете.
Отношението на мисис Кленъм към тази прислужница беше сурово и неопределено, полупокровителство, полупотисничество, нещо средно между пръскане с лейка и притискане с хидравлическа преса. Дори когато малката влезе при гневното позвъняване, а майката се заслоняваше така странно с ръка от сина си, в очите на мисис Кленъм се мярна нещо, отредено само за нея. Както най-твърдият метал и най-черният цвят все пак имат степени, така и студенината на мисис Кленъм към хората изобщо се отличаваше едва уловимо от студенината й към малката Дорит.
Малката Дорит отиде да шие. И в дълги, и в къси дни беше на работа от осем до осем. Точно в осем идваше, точно в осем си отиваше. Какво правеше в останалото време, беше тайна.
Друга черта от нрава на малката Дорит; освен паричното заплащане в дневното й възнаграждение се включваше храната, но тя изпитваше особено нежелание да се храни с други хора и всякога се стараеше да го избягва. Винаги твърдеше, че трябвало да започне или да довърши някаква работа; и положително измисляше начини — не много хитри наистина, защото не успяваше никого да измами — да обядва сама. Щом успееше в това, понесла щастливо чинийката си къде да е — за да я сложи на скута си, на сандък, на земята или на камината, пред която заставаше на пръсти, — малката Дорит похапваше скромно и най-голямата й тревога за този ден минаваше.
Не беше лесно да се разгледа лицето на малката Дорит; така настрана стоеше тя от всички, шиеше в такива усамотени кътчета и така изплашено се отдръпваше, когато я срещаха по стълбите. Но може да се каже, че имаше бледо, прозрачно лице, изразително и живо, макар и с некрасиви черти, като се изключат меките лешникови очи. Красиво наведена глава, дребна фигурка, малки, пъргави ръце, бедна рокля — много бедна наистина, щом това личеше въпреки спретнатостта й — такава беше малката Дорит, когато работеше.
Тези общи и отделни впечатления от малката Дорит мистър Артър получи през деня от своите очи и от езика на мисис Ефри. Ако мисис Ефри би могла да има собствена воля и желание, те биха били навярно неблагоприятни за малката Дорит. Но тъй като „ония двамата умници“ — постоянният израз на мисис Ефри, който поглъщаше собствената й личност — бяха съгласни да приемат малката Дорит като факт в реда на нещата, за нея не оставаше нищо друго, освен да последва примера им. Точно така, ако двамата умници биха решили да убият малката Дорит, а на мисис Ефри наложеха да държи свещта, за да им свети, тя несъмнено би сторила и това.
Горепосочените сведения мисис Ефри съобщи между печенето на яребицата за болната и приготвянето на говеждото печено и пудинга за обеда, като надникваше постоянно в стаята на Артър, за да му внушава да не отстъпва пред двамата умници. Изглеждаше, че мисис Флинтуинч просто е решила да настрои единствения син на дома срещу „ония двамата“.
Пак през този ден Артър обиколи цялата къща. Тъжна и тъмна беше тя. Изоставени от години, неприветните стаи изглеждаха изпаднали в дълбоко вцепенение, от което нищо сякаш не би могло да ги извади. Малко на брой и струпани без ред, мебелите изглеждаха по-скоро складирани, отколкото наредени за украса. Цялата къща беше безцветна; ако някога е имала багри, те бяха отдавна отлетели заедно с изчезналите слънчеви лъчи — погълнати може би от цветя, пеперуди, птича перушина, скъпоценни камъни и какво ли не. Никъде — от подземието до покрива — нямаше равен под; таваните бяха така фантастично забулени от дим и прах, че старите жени биха могли да предсказват по тях бъдещето по-добре, отколкото по чайна утайка; в мъртвите огнища нямаше друга следа да са били някога затопляни освен купчинките сажди, изпадали от комина и разпилявани в черни вихрушки при всяко отваряне на вратите. В някогашната гостна имаше две жалки огледала с рамки, по които шествие от черни фигури носеше черни гирлянди, но и те дори бяха без глави и нозе; един купидон, напомнящ гробар, се бе превъртял с главата надолу, друг съвсем бе паднал. Кабинетът на покойния му баща, използуван същевременно за кантора, беше така непроменен, щото човек можеше да си представи, че, макар и невидим, той е все още тук, както видимата стопанка беше горе, а Джеримая Флинтуинч снове между двамата, за да ги помирява. Потъмнелият портрет на покойника висеше в мрачно безмълвие на стената, с очи, втренчени в сина, както бяха втренчени, когато животът вече гаснеше в тях, сякаш настояваха да не отстъпва от делото, което е поел. Но той не се надяваше вече, че майка му ще отстъпи, а отдавна бе изгубил и всяка надежда да успокои по друг начин своите съмнения. И в зимниците, както в спалните горе, добре познати някогашни вещи, променени и извехтели, бяха все на същите места; дори празните, обвити в паяжини бурета за бира, дори празните винени бутилки, с гърла, запушени от накип и плесен. Тук, сред неизползувани лавици за бутилки и коси слънчеви лъчи откъм двора, беше и хранилището, пълно със стари сметководни книги, лъхащи на тление и плесен, сякаш възкръснали стари книговодители идваха редовно да ги разтварят нощем.