Казваме „предполагаше се“, защото карцерът и тъмният ходник бяха отживели времето си. В действителност ги считаха за прекалено тежко наказание, при все че на теория се смятаха за напълно уместни. (Както и днес има съвсем непрогледни тъмници и килии, които не са карцери.) Затова контрабандистите обикновено навестяваха длъжниците (които ги посрещаха с отворени обятия) освен в дните, когато от съответната служба идваше съответно лице, за да направи един вид проверка на неща, от които не разбираше нищо. В такива типично британски случаи контрабандистите — ако имаше такива — си даваха вид, че се прибират в карцера и тъмния ходник, докато съответното лице си даваше вид, че върши нещо; и излизаха отново, щом той завършеше своята работа… както се вършат повечето държавни дела в нашия съвсем мъничък, съвсем прекрасен остров.
Много време преди деня, в който слънцето припичаше над Марсилия в началото на нашата повест, в затвора Маршалси бе отведен длъжник, който е донякъде свързан с нея.
По онова време той беше много любезен и безпомощен човек на средна възраст, който щеше веднага да бъде освободен. Неизбежно щеше да бъде освободен, защото в Маршалси не затварят никога длъжник, който нищо не дължи. Той донесе куфар, но се поколеба дали трябва да извади вещите си; толкова ясно и на него — както на всички останали — ключарят бе казал, че веднага ще го освободят.
Беше стеснителен, затворен човек, с приятна, макар и донякъде женствена външност; с мек глас, къдрава коса и нерешителни ръце (по онова време украсени с пръстени), които през първия половин част от запознаването със затвора непрестанно докосваха треперещите устни. Най-много се тревожеше за жена си.
— Как мислите, сър — обърна се той към ключаря, — дали много ще се разстрои, ако дойде утре сутринта пред входа?
Ключарят отговори, че според неговите наблюдения някои се разстройвали, други не. В повечето случаи не.
— Виждате ли, трябва да се знае характерът й — продължи философски той. — От това зависи.
— Много е деликатна и неопитна.
— Не е добре тогава — отговори ключарят.
— Дотолкова не е свикнала да излиза сама — продължи длъжникът, — та не мога да си представя как ще дойде дотук, ако реши да дойде.
— Може би ще вземе файтон — предположи ключарят.
— Може би. — Нерешителните пръсти потърсиха разтрепераните устни. — Дано да вземе. Може и да не се досети.
— Или пък — добави ключарят, изказвайки от вехтия си дървен стол своите предположения, както би успокоявал от жалост безпомощно дете — може би да дойде с брат или сестра.
— Няма нито брат, нито сестра.
— Или племенница, племенник, братовчед, прислужница, някоя млада жена, зарзаватчийка. Ех, дявол да го вземе, все ще се намери някой — завърши ключарят, за да отхвърли предварително всяко възражение срещу предположенията му.
— Страхувам се… надявам се, че не ще бъде противно на правилника… ако доведе и децата.
— Децата ли? — възкликна ключарят. — Правилникът? Бог да ви поживи, та ние сме същинска детска градина. Децата! Ами че тук гъмжи от деца! Колко имате?
— Две — отговори длъжникът, вдигна отново нерешителната си ръка към устните и влезе в затвора.
Ключарят го проследи с поглед. „А ти си третото — промърмори той. — И обзалагам се на цяла крона8, че жена ти е четвъртото. И още на половин крона, че ще се яви и пето. В обща сметка пет деца. Давам още седем шилинга и шест пенса на този, който ми каже кой ще бъде по-безпомощен — ти ли или бъдещото бебе!“
Всичките му размишления бяха съвършено правилни. На другия ден жената дойде с тригодишно момченце и двегодишно момиченце, които бяха пълно потвърждение на думите му.
— Взехте ли си вече стая? — осведоми се след седмица-две ключарят.
— Да, имам доста хубава стая.
— Нещичко да я понаредите? — продължи ключарят.
— Следобед очаквам носач да донесе някоя и друга мебел — отвърна длъжникът.