— При вас ли ще останат госпожата и малките? — продължи да разпитва ключарят.
— Да, решихме, че е по-добре да не се разделяме, дори за няколко седмици.
— За няколко седмици, разбира се — отговори ключарят. И пак го проследи с поглед и поклати седем пъти глава, когато другият си отиде.
Работите на длъжника бяха объркани от едно съдружническо предприятие, за което той знаеше само едно — че е вложил пари в него; а тъй като надали имаше на света човек, по-неспособен да обясни хаоса от законни прехвърляния и обезпечавания, приписвания на имоти на този или онзи, подозрения за незаконно предпочитане на едни кредитори пред други в едни случаи и за тайнствено изчезване на имоти в други, то и никой друг не можа да разбере неговия случай. Подробните разпити на длъжника, старанието да се съгласуват отговорите му, използването на опитни счетоводители и юристи, запознати с хитростите при обявяване в несъстоятелност и умишлени фалити, само увеличиха хаоса. При всеки подобен опит нерешителните пръсти все по-безполезно докосваха треперещите устни и най-опитният юрист се отказваше от този безнадежден случай.
— Да излезе ли? — казваше ключарят. — Никога няма да излезе оттук. Освен ако самите му кредитори го уловят за раменете и го изтласкат навън.
Той беше тук вече от пет-шест месеца, когато един ден изтича задъхан и пребледнял при ключаря да съобщи, че жена му се разболяла.
— Както можеше да се предвиди — каза ключарят.
— Ние смятахме — продължи другият — утре да отиде на село. Какво да правя? Господи, какво да правя?
— Не губете време да кършите ръце и да хапете пръстите си — възрази практичният ключар, като го улови за лакътя, — ами елате с мене.
Ключарят го поведе, а той продължаваше да трепери и да хленчи полугласно „какво да правя“, изтривайки с нерешителните си пръсти сълзите по лицето… докато се качваха по една от общите стълби в затвора към някаква стая в таванския етаж. Ключарят потропа на дръжката с ключа.
— Влезте! — извика един глас отвътре.
Когато ключарят отвори вратата, пред тях се откри жалка стаичка с неприятна миризма, където двама доста дебели мъже със зачервени лица седяха пред неустойчива масичка, играеха карти, пушеха и пиеха бренди.
— Докторе — каза ключарят, — съпругата на този господин се нуждае веднага от вашата помощ.
Приятелят на доктора се намираше в положителна степен на одрезгавяване, подпухналост, зачервяване, занесеност в картите, тютюна, мръсотията и ракията, докторът — в сравнителна: беше по-одрезгавял, по-подпухнал, по-зачервен, по-занесен в картите и тютюна, по-мръсен и по-пиян. Беше невероятно бедно облечен в изпокъсана и кърпена непромокаема моряшка куртка, със скъсани лакти и без нито едно копче (на времето бил опитен хирург на пътнически кораб), с невъобразимо мръсни бели панталони, по пантофи и явно без бельо.
— Раждане ли? — запита докторът. — Тъкмо по моята специалност.
С тези думи грабна от камината гребен и вчеса косата си нагоре — изглежда, че това замести измиването, — извади някаква жалка чанта или кутия с инструменти от шкафа, гдето държеше чашата, чинийката и въглищата си, скри брада в мръсното шалче, завито около врата му, и се превърна в зловещо лекарско плашило.
Докторът и длъжникът се спуснаха по стълбите, като оставиха ключаря да се оправя с вратата, и се насочиха към стаята на длъжника. Всички жени в затвора бяха узнали новината и се бяха събрали в двора. Някои от тях си бяха присвоили вече двете деца и се готвеха гостоприемно да ги приберат; други предлагаха дребни вещи от собствените си оскъдни запаси; трети изказваха най-словоохотливо състраданието си. Мъжете се чувствуваха неудобно и повечето се бяха прибрали, за да не кажем скрили, в своите стаи; някои подсвирнаха на доктора от отворените прозорци, когато минаваше долу край тях, а други разменяха през няколко етажа язвителни закачки по повод общото възбуждение.
Беше горещ летен ден и стаите на затвора бяха същински пещи между високите стени. Мисис Бенгъм, приходяща чистачка и куриерка, която не беше затворничка (макар че някога била), а само посредница между затворниците и външния свят, бе дошла в стаята на длъжника и бе предложила услугите си да гони мухите и да прислужва. Стените и таванът бяха почернели от мухи. Много веща и съобразителна, с една ръка тя вееше на болната със зелев лист, а с другата приготвяше мухоловки, като наливаше в гърненца оцет със захар; и в същото време изказваше подходящи насърчения и поздравления.