Докато говореше, стана, поразтърси се, почеса се, наметна палтото, завърза двата му ръкава около врата си (преди това го бе използувал за одеяло), седна на пода и се облегна на стената срещу решетката.
— Кажи, колко е часът? — изръмжа първият.
— Дванадесет ще удари… след четиридесет минути.
При краткото замълчаване той огледа килията, сякаш търсеше нещо да му подскаже отговора.
— Ти си цял часовник. Как познаваш всякога времето?
— Отгде да знам? Всякога разбирам кое време е и къде съм. Тук ме докараха нощем, с лодка, но пак знам къде съм. Ето, гледай! Тук е Марсилското пристанище — коленичил на пода, той чертаеше с почернелия си пръст; — тук е Тулон (там има каторга); оттатък е Испания, а още по-нататък — Алжир. Ей тук наляво е Ница. Отвъд Корниза е Генуа, Генуезкият залив и пристанището Карантината. Тук е градът; градини на тераси с нацъфтяла беладона. Ето Порто Фино. Оттатък е Ливорно, още по-нататък Чивита Векиа. После… Я гледай, не остана място за Неапол. — Стигнал бе вече до стената. — Все едно, ей там е!
Застанал на колене, той погледна другаря си по участ по-весело, отколкото се полага на затворник. Изгорял от слънцето, жив, подвижен, макар и доста набит мъж. С обици на загорелите уши, с бели зъби, святкащи на смешното загоряло лице, с тъмни като смола коси, които се спускаха до загорялата шия, с изпокъсана червена риза, разкопчана на загорелите гърди. Широки моряшки панталони, прилични обуща, дълга червена плетена шапка, широк червен пояс на кръста, в пояса нож.
— Гледай сега как ще се върна от Неапол, така както отидох! Ето, господине! Чивита Векиа, Ливорно, Порто Фино, Генуа, Корниза, после Ница (ей тук), Марсилия, вие и аз. Стаята на тъмничаря и на ключовете му е, гдето съм си сложил пръста; а тук, до китката ми, е затворен в кутията си националният бръснач — гилотината.
Другият плюна неочаквано на пода, нещо избълбука в гърлото му.
Почти веднага някъде в своето гърло избълбука ключ, хлопна се врата. По стълбите се чуха бавни стъпки; към шума им се примесваше чуруликане на нежно гласче. Тъмничарят се показа, взел в една ръка три-четиригодишната си дъщеря, а в другата — кошница.
— Как е работата тая заран, господа? Виждате ли малката: поиска да види бащините пилци. Хайде, погледни ги, миличка, погледни ги!
Докато вдигаше детето до решетката, сам той се вглеждаше внимателно в своите птици, особено в по-дребната, чиято пъргавина не му вдъхваше доверие.
— Донесох ви хляба, синьор Джон Баптист — каза той (всички говореха френски, но дребният мъж беше италианец); — и бих ви посъветвал да не играете…
— А не съветвате господина! — усмихна се и показа зъбите си Джон Баптист.
— Защото господинът печели — отговори тъмничарят, поглеждайки бегло и не особено приятелски другия, — а вие губите. Там е работата. Така ядете корав хляб и кисело вино, а за него има лионски салам, телешка пача, бял хляб, сирене и хубаво вино. Погледни пилците, миличка!
— Горките пилци! — прошепна детето.
Хубавото личице, развълнувано от божествено състрадание, докато надникваше плахо през решетката, напомняше слязъл в тъмницата ангел. Джон Баптист стана и пристъпи към детето, привлечен сякаш от него. Другата птица не мръдна, само хвърли нетърпелив поглед към кошницата.
— Стой така! — каза тъмничарят, като остави момиченцето на външния перваз на прозореца. — Тя ще нахрани днес пилците. Този голям хляб е за синьор Джон Баптист. Трябва да го разчупим, за да мине през решетката. А питомното пиле ще целуне ръчичката! Този салам в лозовия лист е за мосю Риго. И това телешко с вкусната пача е за мосю Риго. И трите бели хлебчета са за мосю Риго. И сиренето, и виното, и тютюнът — всичко е за мосю Риго! Щастлива птица.
Детето подаде плахо всичко това през решетката в меката, гладка, добре гледана ръка, като неведнъж отдръпваше своята и поглеждаше към мъжа, смръщило хубавичкото си чело с полууплашено-полусърдито изражение. После съвсем доверчиво сложи коравия комат в мургавите, напукани, възлести ръце на Джон Баптист (чиито десет пръста надали имаха нокти колкото за един нокът на мосю Риго); а докато той целуваше ръчичката й, самата тя нежно го погали. Равнодушен към тази разлика в държанието й, мосю Риго подкупваше бащата, като се усмихваше и кимаше на детето всеки път, когато то му подаваше нещо; а щом получи и нареди обеда си на перваза, започна с охота да яде.