Длъжникът беше от съвършено друга порода, но и той бе започнал вече да се движи по същия кръг и в същата посока, само че от друга изходна точка. Отначало смазан от затварянето, той бе почувствувал скоро някакво тъпо облекчение. Беше под ключ; но ключът, който не му позволяваше да излезе, не позволяваше на много неприятности да влязат. Ако беше силен и целенасочен човек, за да погледне тези неприятности в лицето и да се бори с тях, би могъл да разкъса или мрежата, която го бе вплела, или сърцето си; по такъв, какъвто беше, той се спускаше безволно по гладкото нанадолнище и не правеше нито стъпка нагоре.
Когато се отърва от заплетените дела, които нищо не можеше да изясни и цяла дузина юристи му бяха връщали, без да могат да разберат нито тях, нито него, това жалко убежище му се стори по-спокойно, отколкото изглеждаше първоначално. Отдавна бе извадил вещите си от куфара; по-големичките му деца играеха редовно в двора, а колкото до малката, всички в затвора я знаеха и я смятаха донегде за своя собственост.
— Започвам да се гордея с вас — каза един ден неговият приятел ключарят. — Скоро ще станете най-отдавнашният обитател. Маршалси не би бил вече Маршалси без вас и вашето семейство.
Ключарят наистина се гордееше с него. Споменаваше го с похвали пред новодошлите, щом той се отдалечеше.
— Забелязахте ли онзи, който излезе ей сега от къщичката на вратаря? — запитваше той.
Новодошлият обикновено отговаряше утвърдително.
— Надали има по-възпитан джентълмен от него. Не са пестили пари за възпитанието му. Отиде веднъж у директора на затвора да изпробва едно пиано. И свири на него. Свири великолепно! А пък езици… какви езици не говори. По едно време имахме тук един французин, но според мене той знае френски по-добре от французина. Имахме и италианец… И него задмина за половин минута. И в други затвори можете да срещнете свестни хора, не казвам, че ги няма; но ако искате истински познавач по тия неща, които ви споменах, трябва да дойдете в Маршалси.
Когато най-малкото му дете стана на осем години, майката — отдавна залиняла поради вродената си слабост, а не от затвора, към който се отнасяше с безразличие, както и съпругът й — отиде на село у своята бивша бавачка и там почина. Цели две седмици след нейната смърт той не излезе от стаята си; един помощник-адвокат, попаднал в затвора за неплатежоспособност, съчини съболезнователно писмо, което всички затворници подписаха. Когато се показа отново, беше още повече побелял (отскоро бе започнал да побелява), а ключарят забеляза, че ръцете му докосваха отново много често треперещите устни, както в първите дни след идването му тук. Но след месец-два се посъвзе; и децата продължаваха да си играят в двора, само че в черни дрешки.
После мисис Бенгъм, отдавнашна общопозната посредница за връзка с външния свят, започна да отпада и все по-често я намираха в безсъзнание на улицата, с разпилени покупки от кошницата и с недостиг от десетина пенса в остатъка от парите, които трябваше да върне. Тогава синът на длъжника зае длъжността на мисис Бенгъм, като изпълняваше поръченията и стана свой човек и в затвора, и по улиците.
Времето минаваше, ключарят също започна да запада. Гърдите му се издуха, краката не го държаха, започна да се запъхтява. Оплакваше се, че не можел вече да стои на извехтелия стол. Седеше на кресло с възглавничка, а понякога така хриптеше по цели минути, че не можеше да завърти ключа. Когато тези пристъпи сломяваха силите му, длъжникът често въртеше ключа вместо него.
— Ние с вас — каза ключарят в една снежна зимна вечер, когато стаичката му, гдето пламтеше весел огън, беше пълна с хора — сме най-старите тукашни обитатели. Аз дойдох седем години преди вас. Но няма да я карам още много. Когато изляза завинаги оттук, вие ще станете бащата на Маршалси.
Ключарят напусна този свят още на следния ден. Думите се запомниха и повтаряха; и по традиция от поколение на поколение в Маршалси (гдето поколенията траят обикновено три месеца) се предаваше, че старият, окъсан, кротък, побелял длъжник е бащата на Маршалси.
А той започна да се гордее с тази титла. Ако някой измамник би пожелал да си я присвои, той би се разплакал от огорчение при подобен опит да му отнемат правата. У него започна да се съзира склонност да преувеличава броя на годините, които бе прекарал тук; обикновено се приемаше, че трябва да спаднете някоя и друга от броя, посочен от него; суетен е, казваха сменящите се поколения длъжници.
Всеки новодошъл трябваше да му бъде представен. Той изискваше тази церемония да се изпълнява точно. Дори когато я извършваха с прекалена тържественост и учтивост, шегаджиите не можеха да накърнят чувството му за нейната важност. Той ги приемаше в бедната си стаичка (запознанството на двора му беше неприятно — беше неофициално и можеше да стане с всекиго) с някаква смирена благосклонност. „Добре дошли в Маршалси“, казваше той. Да, той е бащата на заведението; така били любезни да го нарекат хората тук; и такъв е, ако един двадесетгодишен престой му дава право да претендира за тази титла. Заведението изглеждало отначало тесничко, но имало много добри хора в това смесено — разбира се, по неволя смесено — общество; и много хубав въздух.