Длъжникът се поразмисли неуверено, после каза:
— Може би не ще имате нищо против наистина да й станете кръстник?
— О, аз нямам нищо против — отговори ключарят, — стига и вие да нямате.
Така тя бе кръстена в един неделен следобед, когато ключарят беше в почивка и можа да отиде до черквата „Сент Джордж“ и там да обещае, да се закълне и да се отрече пред купела от нейно име, „както подобава“ — според собствените му думи след завръщането.
С това ключарят придоби нови права върху детето независимо от досегашните. Когато малката започна да ходи и да говори, той още повече я обикна; купи й малко столче и го постави пред високата решетка на камината в портиерната; обичаше да я води със себе си, когато заключва, и я подкупваше с евтини играчки, за да му поприказва. Тя от своя страна толкова го обикна, че сама се качваше в портиерната по всяко време на деня. Когато се случеше да заспи на столчето пред камината, ключарят я покриваше с шала си; а когато тя обличаше или събличаше куклата си — която скоро престана да е като куклите вън от затвора и заприлича на роднина на мисис Бенгъм, — той я наблюдаваше безкрайно нежно от своя висок стол. Като гледаха това, обитателите изказваха мнение, че ключарят, който беше ерген, е създаден да бъде баща на семейство. Но той благодареше и казваше:
— О, не, стига ми да гледам чуждите деца тук.
Мъчно би могло да се реши кога именно малката започна да разбира, че не всички хора живеят заключени в тесни дворове, заградени от високи стени с железни шипове. Но беше още съвсем, съвсем мъничка, когато успя някак да научи, че трябва всякога да пуска ръката на баща си пред вратата, отваряна с големия ключ; и ако нейните леки крачета можеха да пристъпват извън нея, неговите не можеха никога да я прекрачат. На това откритие може би се дължеше съжалението и тъгата, с които още от малка започна да го гледа.
Със съжаление и тъга към всичко, а към него почти с покровителство през първите си осем години, това дете на Маршалси и на бащата на Маршалси седеше в портиерната на своя приятел ключаря, в стаята на родителите си или се разхождаше из двора. Със съжаление и тъга към своята своенравна сестра и ленив брат, към високите мрачни зидове, към затвореното между тях унило общество, към игрите на затворническите деца, които скачаха, тичаха, играеха на криеница или отиваха „у дома“ до железните пръчки на вътрешната врата.
Замислена и тъжна, тя седеше лете край високата решетка в стаичката на ключаря, загледала небето през решетката на прозореца, докато пред очите й се появяваха светли пръчки, накъдето и да погледне, докато започваше да вижда решетка дори между себе си и своя приятел ключаря.
— За полето мислиш, нали? — каза веднъж той, като я наблюдаваше.
— Къде е то? — запита малката.
— Ами… ей там — отговори ключарят, посочвайки неопределено с ключа.
— Кой му отваря и затваря? Под ключ ли е?
Вратарят се смути.
— Как да кажа — смънка той, — изобщо не е.
— А хубаво ли е там, Боб?
Наричаше го Боб по негово желание и настояване.
— Прекрасно. Има много цветя. Лютичета, маргаритки… — Той замълча, защото не знаеше много имена на цветя. — Глухарчета и какви не зверчета.
— Сигурно е много хубаво там, Боб?
— Екстра — отговори вратарят.
— Ходил ли е там татко?
— Хм! — поизкашля се вратарят. — Да, ходил е някога.
— А жал ли му е, че не може да отиде сега?
— Н-не особено — запъна се вратарят.
— И на другите ли не им е жал? — запита тя, като гледаше безшумната тълпа навън. — Сигурен ли си, Боб?
В този труден момент Боб не издържа и промени разговора на тема захаросани бадеми — негово вечно и последно спасение, когато малката му приятелка го притискаше до стената по някой политически, социален или богословски въпрос. Но този разговор положи началото на редица неделни разходки, които двамата странни приятели започнаха да предприемат. Те излизаха важно от портиерната всяка втора неделя и се насочваха към ливади или зелени морави, избрани още през седмицата от него; там малката събираше треви и цветя за в къщи, докато той пушеше лулата си. После се отбиваха някъде да закусят със скариди, бира и други деликатеси; и накрай се връщаха ръка за ръка, ако тя не беше заспала от умора на рамото му.
Още по това време вратарят започна да се замисля дълбоко върху един въпрос, който изискваше толкова умствен труд, че остана нерешен и до смъртта му. Решил беше да завещае малките си спестявания на своята кръщелница; обаче тук изникваше въпросът, как да „свърже“ работата по такъв начин, че парите да останат само на нея. От личния си опит в затвора той имаше съвсем ясна представа за огромната мъчнотия да се завържат здраво пари и за забележителната леснота, с която се изплъзват; и в продължение на редица години той задаваше този костелив въпрос на всеки нов неплатежоспособен длъжник или изобщо, на всяко сведущо лице, което преминаваше през затвора.