— Да предположим — казваше той, като побутваше с ключа си жилетката на сведущото лице, за да подчертае въпроса, — да предположим, че човек иска да остави, имота си на някоя млада жена и иска да обвърже тая работа така, че никой друг да не може да го грабне; как бихте постъпили вие?
— Като ги завещая изключително на нея — отговаряше любезно сведущото лице.
— Но вижте — възразяваше ключарят. — Да допуснем, че тя има, да речем, брат, баща или съпруг, който би могъл да заграби имота, след като тя го получи… Как да се попречи на това?
— Щом е завещано на нея, те ще имат толкова законно право върху него, колкото, да кажем, вие — беше сведущият отговор.
— Чакайте малко — продължаваше ключарят. — Да предположим, че тя има меко сърце и те я склонят да им го даде. Какво ще направи тогава вашият закон?
И най-учената личност, която ключарят запита, не можа да намери закон, който да завърже такъв възел. Така вратарят обмисля цял живот този въпрос и накрая умря, преди да е направил завещанието.
Но това се случи много по-късно, когато кръщелницата му бе навършила шестнадесет години. Половината от тях бяха минали, когато тя разбра с тъга и съжаление, че баща й е вдовец. Отсега нататък покровителството, изразено в учудените й очи, стана дейно и детето на Маршалси започна да се държи другояче към баща си.
Това малко дете можеше отначало само да седи при него, като изостави по-интересното си място край високата решетка на камината, и тихо да го наблюдава. Така то му стана толкова необходимо, той дотолкова свикна с него, че започна да се огорчава, ако не са заедно. През тази вратичка навлезе то от детството в претоварения с грижи свят.
Какво видя състрадателният й поглед в тия ранни години у баща й, у сестра й, у брат й, в затвора, какъв голям или малък дял от тъжната истина съдбата намери за добре да й разкрие — това остана една от многото неразкрити тайни. Достатъчно е, че то я вдъхнови да не бъде като другите, да бъде различна, да се труди за тях. Вдъхнови ли? Да. Нима ще говорим за вдъхновението на поет или духовник, а не ще пожелаем да го видим в сърцето, вдъхновено от любов и себеотрицание да върши най-жалък труд в най-жалки жизнени условия?
Без приятели на тоя свят, които биха могли да му помогнат или дори да го навестят, освен странния другар, незапознат с обикновения всекидневен живот и привички на обикновените свободни хора извън тъмницата; родено и отгледано при едни социални условия, по-ненормални от най-ненормалните вън от стените на затвора; още от детство свикнало с особения мирис и вкус на нездравословна кладенчова вода, детето на Маршалси започна своя живот на съзнателно същество.
Въпреки грешките и обезсърченията, въпреки насмешките (изказвани без злоба, но дълбоко нараняващи) за младостта и дребната й фигурка, въпреки смиреното съзнание за детската си безпомощност да вдигне или пренесе нещо; въпреки умората, безнадеждността и тайно проливаните сълзи тя израстваше полека, докато дойде ден да признаят, че е полезна и дори необходима. Това време настъпи. Тя зае мястото на най-голямото от трите деца във всяко отношение освен по възраст; стана глава на изпадналото семейство, а в сърцето си таеше неговите тревоги и позор.
На тринадесет години можеше да чете и да води сметки — можеше да записва с думи и цифри колко ще струват най-необходимите неща, от които се нуждаеха, и колко не им достига, за да могат да ги купят. От време на време посещаваше за някоя и друга седмица едно вечерно училище, а успя да нареди братът и сестра й да посещават, макар и нередовно, дневно училище в продължение на три-четири години. В къщи никой на нищо не ги учеше; но тя разбираше добре — по-добре от всеки друг, — че човек, изпаднал дотам да бъде баща на Маршалси, не може да бъде баща на собствените си деца.
Към тези оскъдни средства за образование тя добави още едно, открито от самата нея. Между разностранните обитатели на затвора имаше и един учител по танц. Сестра й имаше голяма склонност, а както изглежда и дарба към неговото изкуство. Тринадесетгодишното дете на Маршалси се яви пред учителя по танц с чантичка в ръка и изложи скромната си молба.