За да даде възможност на девойката да печели по няколко шилинга седмично, детето на Маршалси трябваше да измисли сложно обяснение за бащата.
— Фани няма да живее с нас, татко. Тук ще бъде почти през целия ден, но ще живее при чичо.
— Изненадваш ме. Защо?
— Мисля, че и на чичо е нужен другар, татко. Да му прислужва, да се грижи за него.
— Другар ли? Та той прекарва повечето си време тук. А ти, Еми, му услужваш и се грижиш за него повече, отколкото би го сторила сестра ти. Всички вие много ходите навън, много ходите.
Това бе казано, за да се спази външната форма, според която той не знаеше, че и самата Еми излиза денем да работи.
— Но ние всякога се връщаме с радост в къщи, татко, не е ли така? А колкото до Фани, тя не само ще се грижи за чичо, а може би за нея ще бъде по-добре да не живее постоянно тук. Тя не е родена като мене в Маршалси.
— Добре, Еми, добре. Макар и да не разбирам напълно мисълта ти, предполагам, че Фани ще предпочита да живее навън; както и ти впрочем. Така ти, Фани и чичо ви ще се наредите, както намерите за добре. Добре, добре; няма да ви се меся. Не мислете за мене.
Да изведе брата си от затвора, да го отърве от длъжността на мисис Бенгъм и от съмнителното общество, свързано с тези две обстоятелства, беше най-тежката задача. На осемнадесет години той живееше ден за ден, изпукваше толкова, колкото изчукваше, и би прекарал така цял живот. От никого в затвора не можеше да се научи на нещо добро и полезно; единственият възможен покровител беше нейният стар приятел и кръстник.
— Мили Боб — каза веднъж тя, — какво ще стане с горкия Тип?
Братът се казваше Едуърд, съкратено Тед, а в затвора бе станал Тип.
Ключарят имаше строго установено мнение какво ще стане с горкия Тип и дори се бе погрижил да предотврати предвижданията си, като му бе намекнал да избяга от затвора, за да служи на родината си. Но Тип му бе благодарил и заявил, че не иска и да знае за родината.
— Да, миличка — каза ключарят на кръщелницата си. — Трябва да се направи нещо за него. Да опитам ли да му намеря работа при някой адвокат?
— Много ще ти благодаря, Боб.
Сега Боб имаше вече да разисква два въпроса с юристите, които идваха в затвора. Втория той задаваше така настойчиво, че накрай намери за Тип място с дванадесет шилинга седмично в една адвокатска кантора в големия национален храм, наричан Дворцов съд — в онова време една от многото несъкрушими крепости за достойнството и сигурността на Албион, а сега и „мястото им вече не ги познава“9.
Тип скуча в Клифърдс Ин половин година, но в края на този срок се прибра една вечер в затвора с ръце в джебовете и някак между другото заяви на сестра си, че нямало да се върне на работа.
— Няма да се върнеш ли? — запита разтревожено детето на Маршалси, за което Тип беше най-голямата грижа.
— Дотегна ми — каза Тип — и зарязах.
Всичко дотягаше на Тип. Като поседя отново в Маршалси на длъжността на мисис Бенгъм, втората му майчица, подпомогната от своя верен приятел, го настани в някакъв склад за стоки, после в зеленчукова градина, при съдебен пристав, в пивоварна, при борсов посредник, пак при адвокат, в голям магазин, във винарски завод, отново при адвокат, в магазин за вълнени платове, за галантерия, на рибния пазар, в магазин за вносни плодове, в доковете. Но гдето и да отидеше, Тип започваше да скучае и заявяваше, че е напуснал. Гдето и да отидеше, този обречен Тип носеше със себе си стените на затвора във всяка търговия или професия и се влачеше в тесните им рамки все така лениво, безцелно и нехайно, докато най-после действителните, неподвижни стени на Маршалси надделяха със своя чар и си го върнаха напълно.
Въпреки това храброто малко същество се бе дотолкова обрекло да спаси брата си, че докато той се местеше от място на място, то успя да спести достатъчно пари, за да го изпрати в Канада. Когато безделието му дотегна и той се почувствува готов да зареже и него, Тип се съгласи благосклонно да замине за Канада. Еми изпитваше мъка от раздялата, но и радостна надежда, че брат й ще тръгне най-после в правия път.
— Бог да те благослови, мили Тип. Не се възгордявай и ела да ни видиш и след като забогатееш.
— Добре! — отвърна Тип. И замина.
Но не стигна до Канада; всъщност стигна само до Ливърпул. Като отиде от Лондон до това пристанище, той изпита непреодолимо желание да офейка от парахода и реши да се върне. В изпълнение на това намерение след един месец й се представи бос, одрипавял, по-отегчен от всеки друг път.