Най-после след ново заемане длъжността на мисис Бенгъм той съобщи, че сам си е намерил място.
— Намерих си работа, Еми.
— Наистина ли, Тип?
— Да. Ще заработя вече. Няма защо да се тревожиш отсега нататък за мене, мила.
— Какво ще работиш, Тип?
— Знаеш ли Слинго?
— Когото наричат Търговеца?
— Същия. Освобождават го в понеделник и той ми обеща едно местенце.
— С какво търгува?
— С коне. Работата е наред. Ще ми потръгне, Еми.
Тя не го видя няколко месеца; само веднъж получи вест от него. По-възрастните обитатели започнаха да шушукат, че някой го видял на една мошеническа разпродажба да купува за истинско сребро посребрени вещи, които заплащал щедро с банкноти; но тези слухове не стигнаха до нейните уши. Една вечер, когато работеше сама до прозореца — да използува последната закъсняла светлина до стената, — той отвори вратата и влезе.
Тя го целуна за добре дошъл; но се побоя да го запита нещо. Той забеляза плахостта и тревогата й и сякаш изпита угризение.
— Страхувам се, Еми, че този път ще те огорча. Наистина се страхувам.
— Не е приятно да чуя това, Тип. Напусна ли?
— Ами… да.
— Не очаквах, че мястото е подходящо за тебе, затова нито съм много изненадана, нито съжалявам, Тип.
— Само че това не е най-лошото.
— Не е най-лошото ли?
— Не ме гледай така смаяно. Да, Еми, не е най-лошото. Върнах се, както виждаш; но… не ме гледай така смаяно… върнах се не както досега. Не съм в списъка на доброволно влизащите тук. А на редовните обитатели.
— Ох, не казвай, че си затворник, Тип! Недей, недей!
— Ех, и аз не искам да казвам такова нещо — отвърна неохотно той; — но щом не можеш да разбереш сама, без да ти казвам… какво да правя? Затвориха ме за дълг от четиридесет лири.
За пръв път през тия години тя рухна под тежестта на мъката си. Вдигна стиснатите си ръце, изплака, че тази вест ще убие баща им, ако я узнае, и падна в грубите нозе на Тип.
По-лесно беше Тип да я свести, отколкото тя да го убеди, че бащата на Маршалси ще бъде сломен, ако научи истината. Това беше нещо неразбираемо, невъобразимо за Тип. Той отстъпи едва когато към нейните молби се присъединиха чичото и другата сестра. Завръщането му не се нуждаеше от особено обяснение; представиха го на бащата, както ставаше досега; а обитателите на Маршалси, разбирайки по-добре от Тип благочестивата лъжа, добросъвестно я подкрепиха.
Такъв беше животът, такова беше миналото на детето на Маршалси до двадесет и втората му година. Все още привързана към жалкия двор и сгради, които смяташе за свой роден кът, малката се движеше стеснително из него, със съзнанието, че я показват на всеки новодошъл. Откакто бе започнала да работи навън, смяташе за необходимо да не казва къде живее, като изминаваше колкото може по-тайно разстоянието между желязната врата и свободния град, гдето не бе нощувала нито веднъж досега. Вродената й стеснителност се бе засилила от тази необходимост да се крие и дребната й фигурка се плъзгаше с бързи, леки стъпки по многолюдните улици, за да избяга по-скоро от тях.
Узнала напълно суровите житейски нужди, тя беше съвършено невинна във всичко друго. Невинно гледаше, като през було, на баща си, на затвора, на мътната, жива човешка река, протичаща през него и навън.
Такъв беше животът, такова беше миналото на малката Дорит, която се прибираше в неприветната септемврийска вечер у дома си, следвана на разстояние от Артър Кленъм. Такъв беше животът, такова беше миналото на малката Дорит, когато тя зави към Лондонския мост, мина по него, върна се назад, отиде до черквата „Сент Джордж“, върна се отново и се вмъкна внезапно през отворената врата в малкия двор на Маршалси.
Глава VІІІ
Затворник
Артър Кленъм се спря на улицата с намерение да запита някой минувач каква е тази сграда. Остави да отминат няколко души, чиито лица не го насърчаваха да зададе въпроса си, и все още стоеше на улицата, когато някакъв старец свърна край него към вратата. Беше доста прегърбен и вървеше така замислено, с такава бавна походка, че шумните лондонски улици не бяха съвсем безопасно място за него. Облеклото му беше мръсно и бедно; износено палто, което е било някога синьо, дълго до глезените и закопчано до брадичката, гдето изчезваше в бледия призрак на кадифената яка. Червена подплата, поддържала приживе тоя призрак, се показваше на тила му между невчесани посивели коси и червеникава връзка отзад със закопчалка, която почти избутваше напред шапката му. Мръсна, нахлупена до очите износена шапка с оръфани краища, под които се подаваше край от носна кърпа. Панталоните му бяха толкова дълги и широки, а обущата толкова неудобни и големи, че той пристъпваше като слон; и никой не би могъл да каже доколко това е походка, доколко влачещи се плат и кожа. Под мишница носеше мека извехтяла кутия с някакъв духов инструмент; в същата ръка държеше завито в кафява хартия енфие за един пенс, от което вдъхна продължително с посинелия си старчески нос, когато Артър Кленъм го погледна.