Милата малка Дорит!
Като обърна поглед назад към собствения си жалък живот, малката Дорит се оказа убежната му точка. Всичко в перспективата му водеше до невинната й фигура. Той бе пропътувал хиляди мили да стигне до нея; всички предишни тревожни надежди и съмнения се бяха разсеяли пред нея; тя беше в центъра на жизнените му интереси; тя беше завършекът на всичко хубаво и приятно в него; отвъд нея беше пустота и черно небе.
Така неспокоен, както през първата вечер, когато си легна между тези тъжни стени, той прекара нощта с такива мисли. В същото време младият Джон бе потънал в спокоен сън, след като бе съчинил и подредил на възглавницата си следния епитаф:
СТРАННИКО!
ПОЧЕТИ ГРОБА НА
Джон Чивъри младши,
КОЙТО ПОЧИНА В НАПРЕДНАЛА ВЪЗРАСТ,
НЕНУЖНО Е ДА КАЗВАМЕ КАКВА,
ТОЙ СРЕЩНА СЪПЕРНИКА СИ В НЕВОЛЯ
И СКЛОНЕН БЕ ДА СЕ ПРЕБОРИ С НЕГО,
НО ЗАРАДИ СВОЯТА ЛЮБИМА
ПОБЕДИ СВОЕТО ОЗЛОБЛЕНИЕ И СТАНА
Глава XXVІІІ
Появяване в Маршалси
Общественото мнение извън стените на затвора все по-силно потискаше Кленъм с течение на времето, та той не потърси приятелството на онези, които бяха между стените му, твърде тъжен, за да се сближи със стадото в двора, което се събираше, за да забрави грижите си; твърде резервиран и нещастен, за да се присъедини към жалките компании в кръчмата; той седеше в стаята си и се ползуваше с общо недоверие. Някои го считаха горделив, други — навъсен саможивец, трети се държеха презрително с него, защото го смятаха за слабохарактерно псе, което се измъчва, че има дългове. Всички страняха от него поради тези различни обвинения, особено поради последното, в което виждаха един вид измяна към самия Маршалси; и така той свикна скоро с уединението си и единственото му време за разходка остана вечерта, когато мъжете се събираха в клуба на песни, пиене и излияния на чувства и дворът оставаше на разположението на жените и децата.
Затворническият живот започна да му се отразява зле. Той съзнаваше, че безделничи, и падна духом. Запознат с влиянието на затворническия живот между четирите стени на същата тази стая, в която сега живееше, това съзнание го правеше да се бои от себе си. Като избягваше хорските погледи, той започна да бяга и от себе си и много се промени. Всеки можеше да види как черната сянка на затвора е паднала и върху него.
Един ден, десетина седмици след влизането му в затвора, когато се опитваше да чете, но не успяваше да откъсне мислите си от Маршалси, нечии стъпки спряха пред вратата му и нечия ръка почука. Той стана да отвори и един приятен глас му заговори:
— Как сте, мистър Кленъм? Дано не ви е неприятно посещението ми.
Беше веселият млад Барнакл, Фърдинънд. Той излъчваше добродушие и любезност, макар че непринуденото му и весело движение действуваше потискащо при контраста с мизерния затвор.
— Посещението ми ви изненада, мистър Кленъм — каза той и седна на стола, който Кленъм му подаде.
— Трябва да призная, че съм много изненадан.
— Не неприятно, надявам се?
— Разбира се, не.
— Благодаря. Искрено казано — каза любезният млад Барнакл, — крайно съжалявах, като се научих, че сте се видели принуден да се оттеглите временно тук, и надявам се (разбира се, говоря поверително, като между джентълмени), че това няма нищо общо с нашето учреждение?
— Вашето министерство ли?
— Нашето Министерство на разтакането.
— Не мога да обвиня това забележително учреждение за нито една от моите злополуки.
— Кълна се в живота си — каза оживеният млад Барнакл, — от сърце се радвам да чуя това. Много ми олекна. Щях така да съжалявам, ако нашето министерство е имало пръст в затруднението ви.
Кленъм отново го увери, че го освобождава от тази отговорност.
— Много добре! — рече Фърдинънд. — Щастлив съм, че е така. Малко се боях в себе си, че може да сме допринесли за задържането ви, защото, безсъмнено, за нещастие ни се случва да вършим и такива работи от време на време. Не ни е приятно, но ако хората сами влизат в кошарата — кой им е крив.
— Без да се съгласявам напълно с казаното от вас — отвърна мрачно Артър, — много съм ви задължен за интереса, който проявихте към мене.