— Научавам от показанията на тези двама безумци — каза monsieur Бландоа, иначе Лание, иначе Риго, — че съм ви нужен, братко затворник. Ето ме!
Като хвърли презрителен поглед към леглото, което беше оправено за през деня, той се облегна на него да си почине, без да си сваля шапката, и застана предизвикателно отпуснато, с ръце в джобовете.
— Вие, зловещи разбойнико! — рече Артър. — Вие умишлено сте хвърлили страшно подозрение над майчината ми къща. Защо направихте това? Какво ви подтикна към тази сатанинска измислица?
След като го погледа навъсено няколко мига, monsieur Риго се изсмя.
— Чуйте благородния джентълмен! Слушайте, всички, това олицетворение на добродетели! Но внимавайте, внимавайте! Може би се излагате малко с вашия гняв. Свещени небеса! Възможно е.
— Сеньоре — намеси се Кавалето, като също се обърна към Артър. — Изслушайте ме, преди да започнете. Получих нареждането ви да го намеря — Риго, нали?
— Вярно.
— И, съответствователно, най-първо отивам аз (мисис Плорниш щеше много да се засегне, ако се опитаха да я убедят, че това удължение на наречията е главната грешка в английския му език) между моите съотечественици. Питам ги какви чужденци са пристигнали в Лондон. После отивам между французите. После между германците. И всички ми разказват. По-голямата част от нас познава останалите и те всички ми казват, каквото знаят. Но нито един не можа да ми каже нещо за него, за Риго. Петнадесет пъти — каза Кавалето и така бързо замахна три пъти с лявата си ръка, разперил пръсти, че зрението едва можеше да проследи жеста. — Питам за него навсякъде, където ходят чужденци; петнадесет пъти — и пак повтори същия бърз жест — и никой не знае нищо. Но!…
При тази многозначителна италианска пауза при думата „но“ той заклати леко и предупредително десния си показалец.
— Но! След като дълго време не можах да открия, че той е тук в Лондон, идва един и ми казва за някакъв войник с бяла коса — е? — не коса като тази, той има сега, а бяла — който живее на едно място уединено, тайнствено място. Но — нова пауза пред думата — който понякога следобед излиза и пуши. Необходимо е, както казват в Италия (и както добре им е известно, бедничките), трябва да имаш търпение. Аз имам търпение. Разпитвам за това място. Едни казват — тук, други — там. Е, добре! Но не е нито тук, нито там. Аз чакам търпеливисимо. Най-после го намирам. Тогава се скривам и наблюдавам, докато той се разхожда и пуши. Той е войник с посивяла коса… Но… — последва много изразителна пауза и силно размахване на показалеца — той е същевременно човекът, когото виждате.
Интересно беше, че свикнал да се подчинява на този човек, който му се бе наложил, той и сега се поклони смутено на Риго.
— И така, синьоре! — в заключение извика той към Артър. — Зачаках добър случай. Написах няколко думи на синьор Панко — мистър Панкс погледна учудено, като чу новото си име — да ми дойде на помощ. Показах му, на синьор Панко, Риго, който често седеше на прозореца, и той се съгласи да караули през деня. Нощно време спях пред вратата на къщата. Най-после влязохме, едва този днес, и сега го виждате! Тъй като не искаше да влезе в присъствието на знаменития адвокате — мистър Баптист направи тази чест на мистър Ръг, — ние двамата го чакахме долу, а синьор Панко караулеше на улицата.
Като изслуша разказа, Артър погледна към нахалното и злобно лице на мерзавеца. Когато очите им се срещнаха, носът увисна към мустаците, а мустаците се вирнаха към носа. Когато носът и мустаците отново заеха местата си, monsieur Риго няколко пъти щракна силно пръсти и се наклони към Артър, като че ли това бяха снаряди, които изстрелваше в лицето му.
— Е, философе! — рече Риго. — Какво искате сега от мене?
— Искам да зная — отвърна Артър, без да скрива отвращението си, — как се осмелявате да поставяте майчината ми къща под подозрение в убийство?