— Как се осмелявам? — извика Риго. — Хо, хо! Чуйте го! Как се осмелявам! Та осмеляване ли е това? Ей богу, момченцето ми, малко си нахално!
— Аз искам това подозрение да се премахне — извика Артър. — Вие ще бъдете отведени там публично. Искам също да зная каква работа имахте там, когато страшно ми се искаше да ви хвърля надолу по стълбите. Не ми се мръщете, човече! Достатъчно вече се проявихте пред мене, за да разбера, че сте побойник и подлец. Не съм чак дотолкоз паднал духом в това проклето място, че да не мога да ви кажа тази проста истина, която ви е така добре позната.
Пребледнял чак до устните, Риго си приглади мустаците и измърмори:
— Ей богу, момченцето ми, ти излагаш малко милейди, уважаемата ти майка. — Тук той като че ли се поколеба за миг как да постъпи. Колебанието му обаче скоро премина. Той седна със застрашителна важност и рече:
— Донесете ми бутилка вино. Тук може да се купи вино. Изпратете един от вашите безумци да ми вземе бутилка вино. Няма да говоря без бутилка вино. Хайде! Да или не?
— Донеси му, каквото иска, Кавалето — презрително рече Артър и подаде парите.
— Контрабандистко животно — добави Риго, — донеси порто! Ще пия само порто, порто!
Тъй като контрабандисткото животно обаче увери всички присъствуващи с многозначителния жест на показалеца си, че той категорично отказва да напусне поста си до вратата, синьор Панко предложи услугите си. Той скоро се завърна с бутилката вино, която поради обичая на заведението, който произтичаше от липса на тирбушон между колежаните (освен липсата на още много други неща), беше вече отворена:
— Безумецо! Голяма чаша — рече Риго.
Синьор Панко сложи един стакан отпреде му и едва се сдържа да не му го запрати по главата.
— Ха, ха! — надуто се изсмя Риго. — Джентълменът си остава джентълмен! Джентълмен съм се родил, джентълмен ще си умра! Но дявол да го вземе! Смятам, че на джентълмена се прислужва! Моя характерна черта е да ми прислужват!
При тези думи той вече бе налял стакана и веднага го изпразни.
— Ха! — млясна уста той. — Не е от старите затворници този! По вида ви съдя, храбри сър, че от затворническия живот кръвта ви ще улегне много по-бързо, отколкото това буйно вино. Вие вече се размеквате — отслабнали сте, пребледнели. Поздравявам ви!
Той обърна още един стакан, като го вдигна високо преди и след това, за да покаже малката си бяла ръка.
— Сега на работа — продължи тогава, — на разговор. Вие се проявихте по-свободен в приказките, отколкото сте физически, сър.
— Аз използувах тази свобода да ви кажа нещо, което сам знаете много добре. Вие сам знаете, както знаем и всички, че сте нещо много по-лошо от мерзавец и нахал.
— Прибавете, но винаги джентълмен, а другото не важи. Освен това в това отношение по останалото всички си приличаме. Ето например вие и да се убиете, пак не можете да бъдете джентълмен; аз пък да се убия, не мога да не бъда такъв. Каква голяма разлика! Сега да продължим. Думите, сър, никога не изменят нито картите, нито заровете. Това известно ли ви е? Известно? Знайте тогава, че и аз играя една игра, и думите не могат да я променят.
Сега, когато пред него беше Кавалето и той разбра, че историята му е вече известна — той свали маската си и показа истинското си лице на долнопробен мерзавец.
— Не, синко — подхвана той и щракна пръсти, — аз ще си изиграя играта докрай въпреки приказките ви и кълна се в тялото и душата си, ще я спечеля! Вие искате да узнаете защо изиграх този малък номер, който вие прекъснахте? Е, добре, знайте тогава, че имах и все още имам — разбирате ли ме? — имам един артикул, който искам да продам на милейди, уважаемата ви майка. Описах ценния си артикул и обявих цената му. Но когато започна пазарлъкът, вашата удивителна майка беше малко прекалено спокойна, непреклонна, невъзмутима — истинска статуя. Най-после прекрасната ви майка ме раздразни. За да внеса малко разнообразие в положението си и да се позабавлявам — ами, разбира се! Какъв джентълмен ще съм, ако не се забавлявам на чужд гръб?! — хрумна ми щастливата мисъл да изчезна. Мисъл, видите ли, която вашата специфична майка и моят Флинтуинч щяха на драго сърце да проведат в изпълнение. Е! Де, де, де! Не ме гледайте така извисоко. Повтарям: на драго сърце, крайно доволни, възхитени! Достатъчно силно ли се изразявам?
Той плисна на земята утайката от чашата си, така че почти изпръска Кавалето. Това като че ли отново насочи вниманието му към него. Тогава остави чашата си и рече: