Към този именно влизащ в двора старец той реши да отправи въпроса си и го побутна по рамото. Старецът се спря, обърна се, погледна с отслабналите си сиви очи като човек, който се е замислил за нещо, а на това отгоре и не чува добре.
— Моля ви се, сър — повтори въпроса си Артър, — какво е това здание?
— О! Зданието ли? — отговори старецът, като задържа енфието, преди да го поднесе до носа си, и посочи сградата, без да я поглежда. — Това е Маршалси, сър.
— Затворът за длъжници ли?
— Затворът за длъжници, сър — потвърди старецът с такъв вид, сякаш искаше да каже, че не заслужава да се споменава това обяснение.
Обърна се и си тръгна.
— Извинете — продължи Артър, като го спря повторно. — Ще ми позволите ли да ви задам още един въпрос? Може ли всеки да влезе там?
— Всеки може да влезе — отговори старият, сякаш с това наблягане подчертаваше ясно: „Но не всеки може да излезе.“
— Извинете още веднъж. Добре ли познавате това място?
— Да, сър — отвърна старецът, като стискаше в ръка пакетчето с енфието и гледаше събеседника си така, сякаш този въпрос го бе оскърбил.
— Моля да ме извините, любопитствувам не от нахалство, а с определена цел. Познавате ли някой Дорит тук?
— Самият аз се казвам Дорит, сър — отговори най-неочаквано старецът.
Артър свали шапка за поздрав.
— Позволете да ви кажа още няколко думи. Аз бях съвършено неподготвен да чуя такъв отговор и се надявам, че това уверение е достатъчно оправдание за смелостта ми да ви заговоря. В Англия се прибрах неотдавна след дълго отсъствие. И видях в града — в дома на майка ми — една девойка, която шие там; наричат я просто малката Дорит. Аз се интересувам най-искрено за нея и искам да науча нещо повечко за живота й. Само една минута преди да се явите вие, тя влезе в тази врата.
Старият го погледна внимателно.
— Моряк ли сте, сър? — запита той. И сякаш се разочарова, когато Кленъм поклати отрицателно глава. — Не сте? От загорялото ви лице предположих, че може да сте моряк. Сериозно ли говорите, сър?
— Уверявам ви и ви моля да вярвате, че говоря съвсем сериозно.
— Много малко познавам света, сър — отговори другият със слаб, треперещ глас. — Просто минавам през него, като сянка на слънчев часовник. Не си струва труда човек да ме заблуждава — би било много лесно… Такъв жалък успех не може и да задоволи. Девойката, която сте видели да влиза тук, е моя братова дъщеря. Брат ми се казва Уилям Дорит; аз Фредерик. Казвате, че сте я видели у майка ви (зная, че вашата майка й помага), заинтересували сте се за нея и искате да знаете какво прави тук. Елате да видите.
Той тръгна отново, този път последван от Артър.
— Брат ми — продължи старецът, като се спря на стъпалата и обърна полека глава — е от много години тук; и много от това, което става с нас навън, ние крием от него по причини, които няма защо да обяснявам сега. Затова бъдете добър да не споменавате пред него, че племенницата ми работи като шивачка. Бъдете добър да не споменавате нищо повече от това, което му съобщаваме ние. Няма да сгрешите, ако се държите в тези граници. А сега елате и ще видите сам.
Артър го последва по тесен ходник; в края на този ходник чуха, че се завъртя ключ и вратата се отвори отвътре. Така влязоха в помещението на ключаря или пазача, а оттам през друга врата с решетка — в затвора. Когато минаха покрай дежурния вратар, старецът, който продължаваше да се влачи пръв, се обърна бавно, вдървено, все така прегърбен, сякаш искаше да представи спътника си. Вратарят кимна; и спътникът влезе, без да го питат кого търси.
Нощта беше тъмна и не ставаше по-светла от фенерите в двора и свещите зад тъмничните прозорци, мигащи зад вехти завеси и щори; тук-там се мяркаше някой затворник; но повечето се бяха прибрали. Старецът тръгна надясно, влезе в третата или четвърта врата и започна да се качва по някакво стълбище.