В отговор на въпросителния поглед на Кавалето Кленъм му каза да върви, но добави на висок глас: „Ако не се боиш от него.“ Кавалето размаха пръст в знак на отрицание.
— Не, господарю, сега вече не се боя от него, защото не крия секретаментно, че някога ми е бил другар.
Риго не обърна внимание на нито една от забележките, докато не запали и последната си цигара, и се приготви да си върви.
— „Не се бои от него“ — каза той и ги изгледа всичките. — Уф! Деца мои, бебета, куклички, всички се боите от него. Тук го черпите бутилка вино; там му давате храна, вино и квартира; не смеете да го докоснете нито с пръст, нито с дума! Не! Той е роден да тържествува! Уф!
С този припев на уста, приложен към него самия, той излезе напето от стаята, последван от Кавалето, когото може би взе да му служи, защото твърде добре знаеше, че няма лесно да се отърве от него. Мистър Флинтуинч си почеса брадата, огледа стаята, отправи няколко остри критики към пазара на свинете, кимна с глава към Артър и ги последва. Мистър Панкс, смазан от разкаяние, също ги последва, след като внимателно изслуша няколко тайни поръчения на Артър и му пошушна, че няма да го изостави и ще изведе работата докрай.
Затворникът остана отново сам и се почувствува по-презрян, по-пренебрегнат, по-безпомощен, изобщо по-нещастен и изпаднал от всякога.
Глава XXІX
Подкрепа в Маршалси
Мъчителното безпокойство и угризенията на съвестта са лоши другари в затвора. Мрачни размисли и оскъдна почивка през нощта не могат да въоръжат човека за борба против нещастието. На следващата сутрин Кленъм почувствува, че здравето му се разклаща, както вече бе разклатен и духом, и че тежестта, под която се огъваше, вече го събаря.
Нощ след нощ той се надигаше от страдалческото си легло към дванадесет или един часа и седеше на прозореца, загледан в мъжделивите лампи на двора, в очакване на първите бледи предвестници на деня, цели часове преди те да се покажат. Тази нощ дори не можа да намери сили да се съблече.
Някакво парливо неспокойство, мъчително отвращение от затвора и увереност, че сърцето му ще се пръсне и той ще умре тук, го караха да страда неописуемо. Ужасът и омразата му към това място станаха така силни, че просто с мъка си поемаше дъха. Понякога така силно чувствуваше това душене, че заставаше на прозореца, стиснал задъхан гърлото си. Същевременно изпитваше такава жажда за друг въздух, такъв копнеж да бъде отвъд тези безчувствени пусти стени, че се боеше да не полудее.
Много други затворници бяха изпадали в същото състояние преди него, но и у тях, както и у него, силата и издръжливостта се изтощаваха. У него то трая две нощи и един ден. Мъката му се връщаше на пристъпи, но те ставаха все по-слаби и по-редки. Настъпи спокойствието на отчаянието и към средата на седмицата той отпадна съвсем, измъчван от слаба бавна треска.
Тъй като Кавалето и Панкс бяха надалече, застрашаваха го само посещенията на мистър и мисис Плорниш. Той се тревожеше да не би достойната двойка да дойде, а в това болезнено състояние на нервите искаше да бъде оставен на спокойствие и не желаеше никой да го види така сломен и слаб. Затова написа писъмце на мисис Плорниш, в което се представи много зает с работите си и принуден по тази причина да се лиши за известно време от удоволствието да вижда добродушното й лице. А колкото за младия Джон, който се отбиваше всеки ден, щом свършеше дежурството си, за да попита дали може да му услужи с нещо, Кленъм винаги се преструваше, че пише, и отговаряше весело, че не се нуждае от нищо. Предметът на единствения им дълъг разговор вече не се засягаше, но през всички тези фази на нещастието му той не излизаше от ума на Кленъм.
Шестият ден на уговорената седмица беше влажен, топъл и мъглив. В задушната атмосфера като че ли беднотията, запуснатостта и мръсотията на затвора се засилваха. Измъчван от главоболие и с натежало сърце, Кленъм остана буден цялата нощ, заслушан в плющенето на дъжда по плочника на двора, и си представяше как тихо пада той на полето. Размазан обръч от жълта мъглявина се бе издигнал на небето вместо слънце и Кленъм наблюдаваше петното, което той остави на стената му като къс от дрипите на затвора. Той чу отварянето на портите и шляпането на обути в скъсани обувки крака, които бяха чакали да влязат, и метенето, помпането на вода, движението, което възвестяваше утрото в затвора, започна. Той беше така болен и слаб, че трябваше да си почива много пъти, докато се измие; най-после допълзя до стола си край отворения прозорец и задряма там, докато старицата, която подреждаше стаята му, си вършеше сутрешната работа.