— Наистина ли? Мислехте ли наистина?
Той видя светналото й от възторг лице и огъня, който го обжари, и почувствува свян. Той, разбитият, фалирал, болен, опозорен затворник!
— Аз бях тук, преди да отворят портите, но се боях да дойда направо при вас. Отначало бих ви нанесла повече вреда, отколкото полза, защото затворът ми е толкова познат, и в същото време така чужд, и той ми навея толкова спомени за бедния ми баща и за вас, че не можах да надвия вълнението си. Но ние отидохме при мистър Чивъри, преди да дойдем до портата, и той ни пусна да влезем и ни заведе в Джоновата стая — бедната ми стара стая, нали я знаете? — и почакахме малко там. Аз донесох цветята до вратата ви, но вие не ме чухте.
Тя бе станала някак по-женствена, откакто бе заминала, и италианското слънце бе сложило отпечатъка си на лицето й. Във всяко друго отношение си бе останала непроменена. Същата дълбока, свенлива сериозност, която винаги го бе вълнувала. Ако сега в нея прозираше нов смисъл, който го трогваше до дъното на душата му, промяната беше в неговото виждане, а не в нея самата.
Тя свали старата си шапчица, закачи я на старото място и безшумно започна с помощта на Меги да подрежда, колкото бе възможно по-приятно, стаята му и после я напръска с одеколон. Като свърши това, тя разтвори кошничката, пълна с грозде и други плодове, ни подреди всичко. След това пошепна нещо на Меги, която излезе веднага и изпрати някого да напълни кошничката отново; скоро тя я донесе пак, пълна с нови припаси; за първо време — студено питие и желе, а за по-късно — печено пиле, вино и вода. Като се разпореди с всичко това, малката Дорит си извади игленика и седна да му ушие перде за прозореца; и така при възцарилата се тишина в стаята, която като че ли се разля по целия шумен затвор, той седеше спокойно в креслото си, а малката Дорит шиеше край него.
Да гледа приведената скромна главица и пъргавите пръсти, отново заети с шев — макар сега тя да не беше така погълната от работата си, че да не може да повдига често пълните си със състрадание очи към лицето му и да ги свежда насълзени, — да се радва на такова съчувствие и утеха и да вярва, че всичката преданост на това великодушно същество, отдадена нему в нещастието му, изливаше над него неизчерпаемото си богатство и добрина, не можа да засили прекалено отслабналия Кленъм, нито да спре треперенето на ръцете и гласа му. Обаче то му вдъхна вътрешна сила, която растеше заедно с любовта му. А как я обичаше той сега, никакви думи не биха могли да го изразят!
Като седяха един до друг под сянката на стената, сянката го озаряваше, сякаш бе светлина. Тя не го оставяше да говори много, а само да седи, облегнат в креслото, и да я гледа. От време на време тя ставаше и му подаваше чашата да пие или му оправяше възглавницата под главата и после тихичко сядаше и подемаше отново работата си.
Сянката се местеше заедно със слънцето, но тя не се помръдна от мястото си, освен да му услужи с нещо. Слънцето залезе, а тя все още беше там. Беше вече свършила работата си, а ръката й още се маеше върху ръчката на креслото му. Той сложи ръката си върху нейната и тя я стисна с трепетно умоление:
— Скъпи мистър Кленъм, трябва да ви кажа нещо, преди да си отида. Все го отлагах от час на час, но трябва да ви кажа.
— И аз също, мила малка Дорит. И аз отлагах това, което трябва да ви кажа.
Тя нервно сложи ръката си на устните му, като че ли да го спре, но ръката й се отпусна разтреперана на старото си място.
— Аз няма да заминавам вече. Брат ми ще замине, но аз ще остана. Той винаги е бил много привързан към мене и ми е така благодарен сега — твърде благодарен само защото случайно бях при него през време на болестта му, — че ми дава свобода да остана където искам и да правя каквото искам. Казва, че желае само щастието ми.
Само една светла звезда блестеше на небето. Тя я погледна, докато говореше, като че ли горещото желание на сърцето й светеше над нея.
— Сигурно сам разбирате, че брат ми дойде, за да види оставил ли е завещание милият ми баща и да влезе във владение на имуществото си. Той казва, ако има завещание, сигурно ще получа голямо състояние, ако ли пък няма, той ще ме направи богата.
Той щеше да проговори, но тя вдигна разтрепераната си ръка и го спря:
— На мене пари не ми трябват и аз не ги желая. Те ми трябват само заради вас. Не бих могла да бъда богата, когато зная, че вие сте тук. Винаги ще се чувствувам по-зле от бедна, ако вие сте нещастен. Ще се съгласите ли да ви заема всичко, което имам? Ще приемете ли да ви го дам? Ще ми позволите ли да ви покажа, че никога не съм забравила и че никога не мога да забравя как сте ме покровителствували, когато моят дом беше тук? Скъпи мистър Кленъм, направете ме най-щастлива на този свят, като кажете да! Или поне ме направете дотолкова щастлива, доколкото това е възможно, като ви оставям тук; не ми отговаряйте тази вечер и ме оставете да си отида с надеждата, че ще се размислите за благоприятно разрешаване на въпроса; и че заради мене — не заради вас, заради мене, само заради мене! — ще ми създадете най-голямата радост на света, радостта да зная, че съм могла да ви услужа и че съм могла да изплатя поне малко от големия си дълг на привързаност и признателност. Като ви виждам тук, където съм преживяла така много, не мога да ви говоря спокойно и да ви давам нужната утеха. Няма да мога да си сдържам сълзите. Но моля ви се, моля ви се, не извръщайте глава в нещастието си от малката Дорит! Моля ви се, умолявам ви от дълбочината на натъженото си сърце, приятелю мой — мой мили! — приемете всичко, каквото имам, и ме направете щастлива!