Звездата огряваше лицето й през всичкото време, докато го приведе над неговата и нейната ръка.
Вече се беше смрачило, когато той я обгърна нежно с ръката си, за да я изправи, и й отговори тихо:
— Не, миличка малка Дорит, не, дете мое. Не бива и да чувам за такава жертва. Свободата и надеждата, купени на такава цена, биха били така скъпи, че не бих могъл да понеса нито тежестта им, нито упрека, че ги притежавам. Но мека бог ми е свидетел с каква гореща любов и признателност казвам тези думи.
— И все пак не ми позволявате да ви остана вярна в нещастието.
— Кажете по-добре, миличка малка Дорит, че все пак аз ще се постарая да ви остана верен. Ако в онези дни, когато това беше вашият дом и това беше облеклото ви, бях разбрал себе си (говоря само за себе си) по-добре и бях прочел тайните на сърцето си по-ясно; ако моята сдържаност и несамоувереност не ми бяха попречили да видя светлината, която така ярко виждам сега, когато вече е далече от мене и немощните ми стъпки не могат никога да я настигнат; ако тогава бях знаел и ви бях казал, че ви обичам и почитам не като бедното дете, както ви наричах, но като жена, чиято предана ръка би ме издигнала високо и би ме направила много по-щастлив и по-добър; ако бях използувал случая, който вече не мога да върна назад — ох, защо не го използувах, защо не го използувах?! — и ако тогава нещо ни бе разделило, когато аз бях умерено богат и вие бяхте бедна; тогава може би щях иначе да приема благородното ви предложение, мило мое момиче, и все пак бих се червил да се докосна до него. Но при сегашните обстоятелства не бива никога да се докосна до него! Никога!
Тя го увещаваше много по-трогателно и настоятелно с малката си умоляваща ръчичка, отколкото би могла да го стори с думи.
— Достатъчно съм опозорен вече, малка Дорит. Не бива да падам така ниско и да повличам със себе си и вас — милата, великодушната, добрата! Бог да ви благослови и възнагради. Сега вече всичко е минало!
Той я прегърна, като че ли бе негова дъщеря.
— И тогава бях много по-стар, по-груб и по-недостоен от вас, но и двамата трябва да забравим какво съм бил и трябва да ме виждате само такъв, какъвто съм сега. Приемете прощалната ми целувка, дете мое — вие можехте да ми бъдете по-близка, но никога — по-мила на мене, разорения човек, навеки отдалечен и разделен от вас, чийто път е вече изминат, а вашият едва почва. Нямам сили да поискам да ме забравите в унижението ми, но искам да ме помните, какъвто съм.
Звънецът започна да звъни, за да предупреди посетителите да си тръгват. Той свали наметката й от стената и я наметна нежно.
— И още една дума, моя малка Дорит. Тя е тежка за мене, но необходима. Мина вече времето, когато вие имахте нещо общо с този затвор. Разбирате ли?
— О! Не бива да ми казвате да не идвам вече тук! — извика тя, разплакана горчиво и стиснала умолително ръце. — Сигурно няма да ме изоставите така!
— Бих го казал, ако можех, но нямам сили да се лиша от това мило лице и да загубя всякаква надежда, че то ще се върне. Но не идвайте скоро и не идвайте често! Това място е заразено и аз чувствувам заразата му по себе си. Вие принадлежите към един по-светъл и добър свят. Не бива да обръщате погледа си насам, моя малка Дорит; вашият път трябва да води към щастието! Бог да ви благослови! Бог да ви възнагради!
Меги, която беше страшно унила, извика неочаквано:
— О, заведи го в болница, заведи го непременно в болница, майчице! Той никога няма да се съвземе, ако не го заведеш в болница. И тогава дребната женичка, която все предяла на чекръка си, може да отиде до долапа с принцесата и да каже: „Защо държите там пиленцето?“ И тогава те може да го извадят и да му го дадат и всички да са щастливи.