Прекъсването дойде навреме, защото звънецът бе вече на спиране. Артър я уви пак нежно в наметката й и като я прегърна (макар че до преди посещението й не можеше да ходи от слабост), отведе надолу по стълбите малката Дорит. Тя беше последният посетител, който напусна портиерната, и портата се затвори след нея с безнадежден стон.
Този звук отекна като погребален звън в сърцето на Артър и слабостта му го обхвана наново. С голямо усилие той стигна до стаята си и влезе в мрачното й усамотение неописуемо нещастен.
Вече наближаваше полунощ и затворът отдавна бе затихнал, когато по стълбите се чу предпазливо скърцане и на вратата се почука лекичко с ключ. Беше младият Джон. Той се вмъкна вътре по чорапи, затвори вратата след себе си и прошепна:
— Това е против правилника, но не ме е грижа. Реших на всяка цена да дойда при вас.
— Какво има?
— Нищо, сър. Чаках в двора да видя мис Дорит, като си отива. Мислех, че бихте желали някой да види да не й се случи нещо.
— Благодаря, благодаря! До вкъщи ли я заведохте, Джон?
— Придружих я до хотела. Същият, където и мистър Дорит бе отседнал. Мис Дорит вървя пеша и през целия път разговаря така любезно с мене, че съвсем си загубих ума. Защо мислите, че тя вървя пеша, а не взе кола?
— Не зная, Джон.
— За да говори за вас. Тя ми каза: „Джон, вие винаги се държахте почтено и ако ми обещаете, че ще се грижите за него и не ще го оставите без помощ и утеха, когато ме няма, ще съм спокойна поне за това.“ Аз й обещах, че няма никога да ви оставя — каза Джон Чивъри.
Силно развълнуван, Кленъм протегна ръка към тази честна душа.
— Преди да поема ръката ви — рече Джон, загледан в нея, без да се мръдне от вратата, — отгатнете какво ми поръча мис Дорит.
Кленъм поклати отрицателно глава.
— „Кажете му — повтори Джон с ясен, макар и разтреперан глас, — че неговата малка Дорит му изпраща вечната си любов.“ Ето предадох поръчката. Постъпих ли честно, сър?
— Много, много честно!
— Ще кажете ли на мис Дорит, че съм постъпил честно, сър?
— Непременно ще й кажа.
— Ето ръката ми, сър — каза Джон. — И никога няма да ви оставя.
Той стисна сърдечно ръката му и пак така предпазливо изчезна по стълбите, пропълзя по чорапи през плочника на двора и като заключи портата след себе си, излезе в предната част, където си беше оставил обувките. Ако пътят му бе покрит с палещи остриета, сигурно Джон щеше да го премине със същата преданост за същата цел.
Глава XXX
Обръчът се стяга
Последният ден от седмицата стигна до решетките на Маршалси. Черни през цялата нощ, след като портите му бяха затръшнати след малката Дорит, железните им пръчки се позлатиха от утринното слънце. Дългите светли лъчи падаха наклонени над града, над хаоса от покривите му, между силуетите на църковните камбанарии като решетки на огромния земен затвор.
През целия ден старата къща не бе обезпокоявана от никакви посетители, но когато слънцето клюмна на запад, трима души влязоха през вратата на оградата и се отправиха към порутената сграда.
Напред вървеше Риго и пушеше. По стъпките му се тътреше мистър Баптист и не сваляше очи от него. Мистър Панкс беше третият; той носеше шапката си под мишница, за да остави на свобода неспокойната си коса, тъй като времето беше много горещо. И тримата стигнаха заедно до прага на вратата.
— Вие, двама безумци! — рече Риго, като се обърна към тях. — Още не влизайте!
— Нямаме такова намерение — каза мистър Панкс.
Риго го изгледа мрачно в отговор и почука силно. Той си беше пийнал здраво, за да си доизкара играта докрай, и беше нетърпелив да започне. Едва заглъхна звукът на първото почукване, и той вдигна чукчето да почука пак. Още не бе свършил, когато Джеримая Флинтуинч отвори вратата и стъпките на тримата отекнаха по каменния под на антрето. Риго бутна мистър Флинтуинч настрана и се качи право горе. Двамата му придружители го последваха, а мистър Флинтуинч последва тях и всички се струпаха в тихата стая на мисис Кленъм. Тя беше в обикновеното си състояние, само че единият прозорец беше широко разтворен и Ефри седеше до прозореца и кърпеше чорапи. На масичката бяха същите предмети и същият огън тлееше в камината; леглото бе покрито със същата покривка и господарката на всичко това седеше на подобния на катафалка диван, подпряна на черната си четвъртита възглавница — същински дръвник на палач.