— Госпожо, аз съм джентълмен…
— За когото — прекъсна го твърдо тя — чух, че позорно е лежал във французки затвор, обвинен в убийство.
С надута галантност той й изпрати целувка с ръка.
— Съвършено вярно. Точно така. И при това една лейди! Какъв абсурд! Колко невероятно! Тогава бях увенчан с голям успех; дано и сега имам такъв голям успех, целувам ви ръцете! Madame, аз съм джентълмен (както щях да кажа), който, ако каже: „Непременно ще свърша тази или онази работа на сегашното заседание“, наистина я свършвам. Заявявам ви, че сме стигнали до последното си заседание във връзка с нашата сделчица. Ще бъдете ли така любезна да следите какво ви казвам и да разберете?
Тя продължаваше да го фиксира навъсено.
— Да.
— Освен това аз съм джентълмен, за когото паричните сделки сами по себе си не съществуват, но който винаги приема парите като средство да си доставя удоволствия. Вие благоволявате ли да следите и да ме разбирате?
— Излишно е да питате. Да.
— Освен това аз съм джентълмен с най-кротък и мил характер, но който страшно се гневи, ако си играят с него. Благородните натури се гневят при такива обстоятелства. Аз съм благородна натура. Като събудите лъва — тоест, когато ме ядосате, — удовлетворението на гнева ми ми е също така приятно като парата. Вие продължавате любезно да ме слушате и да разбирате, нали?
— Да — отговори тя малко по-високо от преди.
— Но нека не ви тревожа, моля, бъдете спокойна. Казах, че вече стигнахме до последната ни среща. Позволете да ви припомня другите ни две срещи.
— Не е необходимо.
— По дяволите, madame — избухна той, — така ми се иска! Освен това то разчиства и пътя. Първата среща беше кратка. Имах честта да се запозная с вас — да ви представя акредитивите си. Аз съм авантюрист, на услугите ви, madame, но изисканите ми маниери ми извоюваха такъв успех като учител по чужди езици между съотечествениците ви, които са оковани един към друг като самите им колосани яки, но с готовност се отпущат пред чужденец с изискани маниери… И така можах да забележа някои и други дреболии — той изгледа стаята и се усмихна — в тази почтена къща и да се уверя, че имам изключителното удоволствие да се запозная с дамата, която търсех. И се запознах. Дадох честната си дума на милия Флинтуинч, че ще се върна пак. И кавалерски заминах.
Лицето й не изрази нито съгласие, нито протест. Дали той говореше, или мълчеше, тя проявяваше все същото начумерено внимание и все същата хладнокръвна готовност да изслуша всичко.
— Казвам, кавалерски си заминах, защото е кавалерско да си заминеш, без да разтревожиш една дама! Кавалерството е в природата на Риго Бландоа. Същевременно това беше и дипломатически ход, защото ви остави в неизвестност да ме очаквате малко тревожно и да не знаете в кой ден ще дойда. Но вашият покорен слуга е дипломат. Дипломат, ви казвам, ей богу, madame! Но да се върнем малко назад. В неопределения ден аз отново имам честта да се явя в дома ви. Съобщавам, че имам нещо за продан, което, ако не бъде купено, ще компрометира madame, която така високо ценя. Обяснявам работата в общи черти. Поисквам… струва ми се, хиляда лири стерлинги. Може би ще ме поправите?
Принудена по този начин да проговори, тя се насили да отвърне:
— Вие поискахте хиляда лири стерлинги.
— Сега искам две. Това е лошото на бавенето. Но да се върнем пак назад. Ние не сме съгласни; на различни мнения сме по този въпрос. Аз съм шегаджия. Шеговитостта е присъща на любезния ми характер. На шега изчезвам безследно. Това може да коства на madame още половината сума, за да се очисти от подозрението, което смешната ми идея събужда. Една случайност и шпиони се намесват и ми обрулват плодовете може би (кой знае? — само вие и Флинтуинч) точно когато са узрели. И така, madame, тук съм за последен път. Чуйте ме! Наистина последен!
Като удари грубите си токове о масата и срещна навъсения й поглед с дръзките си очи, той заговори с още по-груб тон:
— Ба! Почакайте малко! Да караме поред. Ето ви сметката ми в хотела, която трябва да се заплати съгласно договора. След пет минути може да сме на нож. Няма да отлагам дотогава, защото ще ме измамите. Хайде плащайте! Бройте ми парите!
— Вземи я от ръката му и я заплати, Флинтуинч — каза мисис Кленъм.
Той я тикна в лицето на мистър Флинтуинч, когато старецът се приближи да я вземе, и протегна ръка, като повтори високо: