— Хайде де, madame! Говорете де! Нашият стар интригант казал, че вие не сте… и вие сте го спрели. Щял да каже, че не сте… какво? Аз вече зная, но искам малко доверие от ваша страна. Хайде де! Не сте какво?
Тя пак се опита да се въздържи, но избухна гневно:
— Не съм майка на Артър!
— Добре — каза Риго. — Проявихте послушание!
С разстроено от избухването лице, което изпускаше мълнии от всяка разкривена нейна черта, тя извика:
— Ще разкажа всичко сама! Не искам да го чувам от устата ви, осквернено от вашата злоба. Щом като трябва да излезе на бял свят, искам да излезе в светлината, в която аз го преживях. Нито дума повече! Чувате ли?
— Ако не сте по-упорита, по-настоятелна жена, дори отколкото аз ви познавам — намеси се Флинтуинч, — по-добре оставете мистър Рито, мистър Бландоа, мистър Велзевул да я разкаже посвоему. Какво значение има това, щом той знае всичко?
— Той не знае всичко.
— Той знае всичко, каквото му трябва — кисело настоя Флинтуинч.
— Той не знае мене.
— А какво мислите, че го е грижа за вас, самомнителна жено? — запита мистър Флинтуинч.
— Казвам ти, Флинтуинч, аз ще говоря. Казвам ти, щом вече стигна дотук, ще го разкажа с моите уста и ще си излея душата. Какво! Та не съм ли страдала аз в тази стая, не съм ли търпяла лишения, затвор, че да се съглася да се огледам в такова огледало! Виждате ли го? Чувате ли го? Ако жена ти беше сто пъти по-неблагодарна, отколкото е, и ако аз имах хиляда пъти по-малко надежда да я накарам да мълчи, след като купя мълчанието на този човек, пак бих я разказала сама, само да не я чувам от устата на този тип.
Риго бутна стола си малко назад, протегна напред крака и седна срещу нея със скръстени ръце.
— Вие не знаете — продължи объркана към него тя — какво значи да бъдеш възпитан със строгост и ограничения. Така бях възпитана аз. Моята младост не премина в греховно веселие и удоволствие. Моите дни минаваха в здравословно потискане на желанията, наказание и страх. Покварата на сърцата, лошите ни навици, проклятието, което тежи над нас, ужасите, които ни обкръжават — това бяха темите на детството ми. Те оформиха характера ми и ме изпълниха с ужас от злосторниците. Когато старият мистър Кленъм предложи на баща ми своя осиротял племенник за мой съпруг, баща ми ми внуши, че неговото възпитание е като моето, в дух на строго въздържание. Той ми каза, че освен строгата дисциплина на духа той е живял в уединение, където шумът и веселието били нещо непознато и всеки ден приличал на предидущия по труд и изпитание. Каза ми, че вече бил човек на години, дълго преди чичо му да го признае за такъв, и че от училищната му скамейка до този час чичовият му покрив бил за него светилище, опазвано от заразата на безверието и разврата. Когато една година след сватбата ни открих, че в същото време, когато баща ми разправяше това за него, той беше вече прегрешил спрямо бога и ме бе оскърбил, като взел грешница на мое място — можех ли да се съмнявам, че ми бе отредено да открия това и да накажа блудницата? Трябваше ли в един миг да забравя… не само обидата — какво представлявах аз! — но цялото отричане на греха, цялата борба против него, в която бях възпитана?
Тя сложи гневната си ръка върху часовника на масата.
— Не! „Не забравяй!“ Инициалите на тези думи са тук вътре сега, както бяха и тогава. На мен бе писано да намеря старото писмо, в което се говореше за тях и което обясни значението им, кой ги бе гравирал и защо лежаха с този часовник в това тайно чекмедже. Ако бог не бе пожелал, аз нямаше да открия нищо. „Не забравяй!“ Чувах думите като глас от гръмоносен облак… „Не забравяй смъртния грях, не забравяй определеното от съдбата откритие, не забравяй определеното ти страдание.“ И аз не забравях. Моята ли обида помнех? Моята!? Аз само служех на бога — изпълнявах волята му. Каква власт можех да имам аз над тях, ако не ми бяха предадени във веригите на греха им?
Повече от четиридесет години бяха преминали през побелялата глава на тази жена от паметното време. Повече от четиридесет години на борба с гласа, който й шепнеше, че с каквото и име да назове своята отмъстителна гордост и гняв, нищо през цялата вечност няма да измени същината им. И все пак сега, когато тези четиридесет години бяха преминали и Немезида я гледаше в лицето, тя продължаваше да упорствува в старата си нечестивост — все още обръщаше наопаки закона на сътворението, създаваше твореца от пръст по свое подобие и му вдъхваше своята душа. Наистина, наистина, пътешественици са виждали много чудовищни идоли в много страни, но никое човешко око не е виждало по-дръзки, груби и потресаващи образи на божествената природа от онези, които ние, създадените от пръст същества, по наше подобие сътворяваме от нашите страсти.