— Когато го насилих да ми предаде името и местопребиваването й — продължи тя, увлечена в пороя от възмущение и самооправдание, — когато я обвиних и тя закри лице и падна в краката ми, нима потвърждавах моята обида и с моите ли упреци я залях? Онези, на които някога било отредено да отиват при древните царе и да ги порицават — не бяха ли служители на бога? А на мене, недостойната, която стоеше толкова по-долу от тях, не бе ли отредено да изоблича този грях? И когато тя се извиняваше пред мене с младостта си и с неговия тежък и нещастен живот (така нарече тя моралното възпитание, което той бе получил) и осквернената брачна церемония, която тайно извършили помежду си, и ужасните лишения и срама, който изпитали, когато най-напред съм била обречена да бъда оръдие на наказанието им, и любовта (защото тя изрече думата пред мене, в краката ми), с която го бе отстъпила на мене, нима това беше моята неприятелка, която тъпчех в краката си, думите на моя гняв ли я караха да се свива и да трепери! Не приписвайте на мене тази сила; не с мои сили изтръгнах аз изкуплението!
Много години бяха изминали от времето, когато тя е можела да си служи свободно с пръстите на ръцете си, обаче сега няколко пъти тя удари силно с юмрук по масата и когато изрече тези думи, вдигна във въздуха цялата си ръка, като че ли това движение й беше най-обичайно.
— И в какво се състоеше разкаянието, което аз изтръгнах от коравото й сърце и черната й поквара? Аз, отмъстителната и неумолимата? Може да се струва така на такива като вас, които не знаят какво е праведност и служат само на сатаната. Смейте се; но аз искам да ме познавате такава, каквато ме познава Флинтуинч, макар че ме чувате само вие и тази полуумна жена.
— Прибавете и вие самата, madame — каза Риго, — имам едно малко подозрение, че madame се старае да се оправдае пред себе си.
— Това е лъжа. Не е така. Няма нужда да се оправдавам — енергично и гневно рече тя.
— Наистина ли? — отвърна Риго. — Ха!
— Питам ви, какво беше покаянието фактически, което поисках от нея? „Ти имаш дете — аз нямам. Ти обичаш това дете — дай го на мене. Той ще се мисли за мой син и всички ще го мислят за мой син. За да те запазя от позор, баща му ще се закълне никога вече да не се вижда или кореспондира с тебе; а за да запазя него да не бъде обезнаследен от чичо си и да спася детето ти да не стане просяк, ти ще се закълнеш никога да не виждаш нито единия, нито другия. Щом направиш това и се откажеш от средствата, които моят мъж ти дава сега — аз самата ще поема издръжката ти. Ти можеш, като не съобщиш на никого освен мене къде отиваш, да минеш към хората с добро име.“ Това беше всичко. Тя трябваше да пожертвува грешните си и позорни чувства и нищо повече. Тя беше свободна да носи тайно товара си и тайно да понесе скръбта си, и през земните си страдания (твърде леки за нея, струва ми се!), ако може да си изкупи спасение от вечни мъки. Ако с това аз я наказах тук, на земята, не й ли разчистих пътя горе на небето? Ако тя се чувствуваше обкръжена от ненаситна жажда за мъст и вечен огън, от мене ли идеха те? Ако и тогава, и по-късно я заплашвах с ужасите, които я чакаха отвсякъде, то аз ли ги държах в ръцете си?
Тя обърна часовника на масата, отвори го и със същото неумолимо изражение погледна буквите отвътре:
— Те не забравиха. Така е наредено от бога: виновните в такъв грях да не могат да забравят. Ако присъствието на Артър беше ежедневен упрек за баща му, а отсъствието на Артър — ежедневно страдание за майка му — това беше справедливата присъда на Йехова. Може пак мене да обвините, че угризенията на събудената й съвест я накараха да полудее и че волята на върховния повелител била тя да преживее дълги години в това състояние. Аз отдадох живота си, за да спася осъденото на гибел момче; да му дам честно име, да го отгледам в страх и трепет пред бога, да го науча да се бори с греха, който тежеше над главата му от преди идването му на този обречен свят. Това жестокост ли беше? Не понасях ли и аз последиците от първоначалния грях, в който нямах пръст? Бащата на Артър и аз живеехме по-раздалечени в тази къща, отколкото когато половината земно кълбо беше между нас. Той умря и ми изпрати този часовник „Не забравяй“. Аз не забравям, макар че не чета в него това, което той четеше. В него аз чета, че бях определена да извърша тези неща. Така съм чела тези три букви, откато ми лежат на масата, и със същата яснота ги четях и когато бяха хиляди мили надалече.