— И най-после — продължи тя, — защото вече идвам към края и повече няма да говоря за това, а и вие няма да говорите и ще остане само да решим дали всичко ще може да остане между нас, тук присъствуващите; най-после, когато аз прикрих този документ със знанието на Артъровия баща…
— Но не с неговото съгласие, както знаете — каза мистър Флинтуинч.
— Кой каза с неговото съгласие? — Тя трепна, като видя Джеримая така близо до себе си, и отдръпна главата си да го изгледа със зараждащо се недоверие. — Ти си бивал често между нас, когато той ме караше да го извадя, а аз отказвах, та можеше да ме опровергаеш, ако кажех, че с негово съгласие. Заявявам, че когато скрих този документ, аз не се постарах да го унищожа, но го пазих при мене, тук, в този дом, много години. Тъй като останалото имущество на Гилбърт премина у Артъровия баща, аз можех всеки миг да се престоря, че съм го намерила, и да изменя само назначението на тези две суми. Но освен че такова нещо би значело пряка лъжа (огромна отговорност!), но и през цялото време, докато ме съдите тук, не можах да видя никакво ново основание да го бях изнесла наяве. Това беше възмездие за грях, лошият резултат от една заблуда. Аз извърших, каквото бях определена да извърша, и понесох между тези четири стени, каквото ми бе определено да понеса. Когато документът беше най-после унищожен — както си мислех — в мое присъствие, тя вече отдавна бе мъртва, а покровителят й Фредрик Дорит отдавна бе заслужено разорен и оглупял. Той нямаше дъщеря. Преди това бях открила племенницата и онова, което направих за нея, беше много по-добро, отколкото парите, от които нямаше да види добро. — После добави, като че ли говореше на часовника: — Тя самата беше невинна и може би нямаше да забравя да й върна парите при смъртта си — и остана загледана в часовника.
— Да ви припомня ли нещо, достойна госпожо? — каза Риго. — Малкият документ беше в тази къща вечерта, когато нашият приятел, арестантът — моят събрат затворник, — се завърна дома от чужбина. Да ви припомня ли още нещо? Малката пойна птичка, на която никога не израснаха криле, се пазеше в кафез от пазач, назначен от вас, добре познат на нашия стар интригант тук. Да помолим ли нашия стар интригант да ни каже кога го е видял за последен път?
— Аз ще ви кажа! — извика Ефри, като отпуши устата си. — Това беше най-първият ми сън. Джеримая, ако се приближиш до мене сега, ще пищя, че да ме чуят в църквата „Свети Павел“! Лицето, за което този човек говори, е собственият брат близнак на Джеримая и той идва тук посред нощ същата нощ, когато Артър се завърна, и Джеримая му даде тази книжка със собствените си ръце и още нещо, но не зная какво, а той ги отнесе в една желязна кутия… Помощ! Убийство! Спасете ме от Джеримая!
Мистър Флинтуинч се бе затичал към нея, но Риго го бе уловил навреме. След минутна борба с него Флинтуинч се отказа и си пъхна ръцете в джобовете.
— Какво! — извика Риго подигравателно, като го мушна и блъсна с лакът. — Да нападаш една дама, която притежава такъв гений за съновидения? Ха, ха, ха! Ами че тя ще ти създаде цяло състояние, ако я изложиш на показ. Всичко, което сънува, се сбъдва. Ха, ха, ха! Вие така си приличате, малки Флинтуинч. Същият, какъвто го познавах (когато за пръв път му превеждах на английски пред хазяина) в кръчмата „Трите билярдни маси“ в малката уличка с високите покриви при пристанището в Анверс! Ах, ама биваше го в пиенето! Ама и в пушенето го биваше! А пък в каква хубавичка ергенска квартира живееше! — мебелирана, на петия етаж, над търговците на дърва и дървени въглища, и шивачката, и дърводелеца, и кацаря, откъдето също го познавах и където със своя коняк и тютюн той изкарваше по дванадесет съня на ден и един припадък, докато веднаж прекали с броя на припадъците и се възнесе на небето. Ха, ха, ха! Има ли значение как съм се добрал до книжата в желязната му кутия? Може да ми ги е поверил да ви ги предам, може и да е била заключена и да е възбудила любопитството ми, може и да съм я укрил. Ха, ха, ха! Какво значение има това, щом съм я запазил? По този въпрос няма да сме много претенциозни, а, Флинтуинч? Не сме претенциозни, нали, madame?
Като отстъпваше пред него, отбранявайки се злобно с лакти, Флинтуинч бе закаран в неговия ъгъл, където остана да стои задъхан, с ръце в джобовете, без да сведе очи пред втренчения поглед на мисис Кленъм.
— Ха, ха, ха! Какво е това? — извика Риго. — Вие като че ли не се познавате. Позволете да ви представя madame Кленъм, укривателка на ценни документи, и monsieur Флинтуинч — интригант.