— Много бих желал — отговори Артър, като отдели поглед от навелата се нежна главица и пребледнялото лице, помръкнало от нова тревога.
— Тя е толкова великодушна и доказва такова изтънчено чувство, че съм просто длъжен да я спомена. Още на времето заявих, че ще я споменавам при всеки удобен случай, без оглед на личната ми чувствителност. Тук… да… тук… Няма смисъл да скривам този факт… Трябва да знаете, мистър Кленъм, че понякога се случва идващите тук да поднасят някакъв малък… подарък… на бащата на заведението.
Тъжно, много тъжно беше да се види как дъщерята докосна колебливо, с безмълвна молба, ръката му и отвърна плахото си, разтревожено личице.
— Понякога — продължи той тихо, меко, развълнувано, като покашлюваше от време на време, — понякога… хъ… това става по един, понякога по друг начин, но изобщо е… хъ… в пари. И то, трябва да призная, често пъти… хъ… в прилична сума. Джентълменът, за когото ви говоря, ми се представи, мистър Кленъм, с голямо внимание и ми говори не само много учтиво, но и с голяма осведоменост.
През цялото време, макар че бе свършил вечерята си, той ровеше из чинията с ножа и вилицата, като че там все още бе останало нещо.
— От разговора ни разбрах, че имал градина; отначало я спомена много предпазливо, защото градините… хъ… не ме трогват много. Но стана дума за нея, когато аз се възхитих от прекрасния гераниум… чудесен гераниум наистина… който бе донесъл от своя цветарник. Докато аз се възхищавах от разкошния цвят, той ми поднесе цветето, посочвайки ми надписа на хартийката, в която го бе увил: „За бащата на Маршалси“. Но това… хъ… не беше всичко. На тръгване настоя да отвия хартийката след половин час. И… хъ… така и направих. Вътре намерих… хъ… две гвинеи10. Уверявам ви, мистър Кленъм, получавал съм… хъ… подаръци с различна стойност, под различна форма и за съжаление… винаги съм ги приемал; но никой не ми е направил такова удоволствие… хъ… както този.
Артър се готвеше да каже нещо в отговор на тия думи, когато навън зазвъни звънецът и към вратата се приближиха стъпки. Хубава девойка, много по-красива и едра от малката Дорит, макар че изглеждаше по-млада, ако ги гледате едновременно, се спря на прага, щом забеляза непознатия; спря се и младежът, който беше с нея.
— Мистър Кленъм, Фани. По-голямата ми дъщеря, и син ми, мистър Кленъм. Звънецът е сигнал за посетителите да си тръгват, затова те идват да се сбогуват с мене; но има още време, има още време. Момичета, мистър Кленъм ще ви извини, ако имате някаква работа. Той знае, предполагам, че имам само една стая.
— Дойдох само да взема от Еми чистата си рокля, татко — каза по-голямата дъщеря.
— А пък аз костюма си — добави Тип.
Еми отвори едно чекмедже на някаква стара мебел, в горната си половина скрин, в долната одър, извади две вързопчета и ги подаде на брата и сестра си. Кленъм чу как сестрата запита шепнешком: „Изгладена и закърпена ли е?“, на което Еми отговори: „Да.“ Артър бе вече станал и използува възможността да огледа стаята. Голите зелени стени, боядисани очевидно от неопитна ръка, бяха украсени с няколко евтини картини. Прозорецът беше със завеси, подът постлан с килим; имаше полици, закачалки и други потребни вещи, събирани в продължение на години. Тясна, малка, бедно наредена стая; огнището димеше, ламариненият му капак беше съвършено излишен; но благодарение на постоянен труд и грижи стаята беше спретната и дори приветлива.
Звънецът продължаваше да звъни и чичото бързаше да си тръгне.
— Хайде, Фани, хайде, Фани — повтаряше той, стиснал под мишница изтърканата кутия на кларинета; — заключват, моето момиче, заключват.
Фани пожела на баща си лека нощ и изхвръкна из стаята. Тип вече слизаше по стълбите.
— Хайде, мистър Кленъм — обърна се чичото, както се тътреше подир тях. — Заключват, сър, заключват.
Мистър Кленъм имаше да свърши две неща, преди да ги последва; да поднесе своя дар на бащата на Маршалси, без да огорчи дъщеря му; и да обясни поне с една дума на дъщерята защо е дошъл.
— Позволете — каза бащата — да ви изпратя по стълбите.
Малката Дорит се бе измъкнала след другите и те бяха сами.
— В никакъв случай — побърза да отговори гостът. — Позволете ми, моля… — Трак, трак, трак.
— Мистър Кленъм — започна бащата, — аз съм дълбоко, дълбоко… — Но гостът му стисна ръката, за да заглуши звъна на монетите, и заслиза бързо по стълбите.