Выбрать главу

— Маршалси ли търсите? Аз съм дежурен там. Елате с мене.

Тя го улови подръка и той я преведе през улицата. Тълпата, разтревожена, че скоро ще я изгуби, напираше от всички страни и й препоръчваше да отиде в Бедлам51. След като се повъртяха за миг във външния двор, вратата на затвора се отвори да влязат и се затвори след тях. В портиерската будка, която в противовес на външния шум й се стори тихо убежище, една жълта лампа вече се бореше със сенките на затвора.

— Ха, Джон! — извика тъмничарят, който им отвори. — Какво е това?

— Нищо, татко, само че тази госпожа не знаеше пътя и момчетата я дразнеха. Кого търсите, госпожо?

— Мис Дорит. Тя тука ли е?

Младежът се заинтересува още повече.

— Да, тука е. А какво име да кажа?

— Мисис Кленъм.

— Майката на мистър Кленъм ли? — запита младежът.

Тя стисна устни и рече:

— Да, по-добре й кажете, че е майка му.

— Знаете — каза младежът, — тъй като семейството на директора сега е на летуване, директорът отстъпи на мис Дорит една от стаите в неговия дом да я ползува, когато обича. Не е ли по-добре да се качите там и аз ще доведа мис Дорит.

Тя направи знак на съгласие и Джон отключи вратата и я изведе горе по една странична стълба. Той я въведе в една полутъмна стая и я остави там. Стаята гледаше към смрачаващия се двор на затвора, където тук-таме се мяркаха разхождащи се фигури, други се подаваха от прозорците и продължаваха да разговарят с напущащите ги приятели и изобщо се мъчеха да убият времето през тази лятна вечер, колкото могат по-добре. Въздухът беше тежък и горещ; ограничеността на мястото гнетеше; отвън се надигаха и напираха шумовете на волния живот и дразнеха неприятно слуха, както при главоболие и мъка. Тя стоеше на прозореца замаяна и гледаше долу затвора, сякаш от собствения си друг вид затвор, когато няколко тихи думи на изненада я накараха да трепне и малката Дорит застана пред нея.

— Възможно ли е, мисис Кленъм, така щастливо да сте оздравели, че…

Малката Дорит се сепна, защото по лицето, което се обърна към нея, не личеше нито щастие, нито здраве.

— Това не е оздравяване, нито е сила, и аз не зная какво е. — Тя направи нервен жест с ръка да покаже, че това не е важно. — Оставили ли са у вас един пакет, който трябваше да предадете на Артър, ако не си го поискат преди затварянето на вратите тази вечер?

— Да.

— Дошла съм да го поискам.

Малката Дорит го извади от пазвата си и й го подаде в ръката, която остана протегната, след като го получи.

— Имате ли представа какво съдържа?

Изплашена от нейното присъствие и с тази нова двигателна мощ у нея, която, както мисис Кленъм сама каза, не беше сила, и която представляваше нещо нереално, като че ли някаква картина или статуя бе оживяла, малката Дорит отговори:

— Не.

— Четете.

Малката Дорит пое пакета от още протегнатата ръка и счупи печата. Тогава мисис Кленъм й подаде вътрешния пакет, който беше адресиран до нея, и задържа другия.

Сянката от затворната стена и постройките, която затъмняваше стаята даже по пладне, сега в здрача я бе така затъмнила, че само до прозореца бе възможно да се чете. Застанала там, където едно късче от ясното лятно вечерно небе я огряваше, малката Дорит зачете. След няколко възклицания от почуда и ужас тя продължи да чете в мълчание. Когато свърши, тя се обърна и някогашната й господарка се поклони пред нея.

— Сега знаете какво съм извършила.

— Мисля, че зная; боя се, че зная; макар че умът ми работеше така бързо и изпитвах такава мъка и състрадание, че не можах да следя всичко, което прочетох — каза с разтреперан глас малката Дорит.

— Аз ще ви възвърна отнетото. Простете ми. Можете ли да ми простите?

— Мога и бог ми е свидетел, че ви прощавам! Не ми целувайте полите и не коленичете пред мене; вие сте твърде възрастна, за да коленичите пред мене. Аз ви прощавам от сърце и без това.

— Имам да искам още нещо.

— Не в това положение — каза малката Дорит. — Не е естествено да гледам отвисоко побелялата ви глава. Моля, станете. Нека ви помогна.

При тези думи тя я повдигна и макар и малко резервирана, продължи да я гледа сериозно.

— Голямата ми молба към вас (има и още една, която е свързана с нея), голямата жалба, която отправям към милостивото ви и благородно сърце, е да не разкривате това пред Артър, докато не умра. Ако мислите, след като сте имали време да разсъдите, че ще му бъде от полза да го научи, докато съм още жива, тогава кажете му, но сигурна съм, че няма да помислите така и в такъв случай ще ме пощадите ли, докато умра?

вернуться

51

Име на лудница. — Б.пр.