— Така ми е мъчно и прочетеното така обърка мислите ми — отговори малката Дорит, — че трудно бих могла да ви дам окончателен отговор. Ако можех да се уверя, че няма да е от полза за мистър Кленъм да узнае истината…
— Зная, че сте привързана към него и ще помислите първо за него. Правилно е първата ви мисъл да е за него. И аз държа на това. Но след като помислите за него и все пак сметнете, че може да ме пощадите за малкото време, което ми остава на земята, ще го сторите ли?
— Да.
— Бог да ви благослови.
Мисис Кленъм стоеше в сянката, така че за малката Дорит, застанала в светлината, тя представляваше само една забулена фигура; но когато изрече тези три благодарствени думи, гласът й прозвуча топло и развълнувано. Разтреперан от вълнение, така чуждо за ледените й очи, както движението беше за смразените й членове.
— Може би ще ви се види чудно — рече тя с по-укрепнал глас, — че предпочетох да се открия пред вас, към която извърших неправда, отколкото пред сина на съперницата си, която извърши неправда спрямо мене! Тя не само прегреши тежко пред бога, но и към мене извърши неправда. Тя направи бащата на Артър да бъде към мене, какъвто беше. Още от деня на сватбата ни аз бях страшилище за него — и такава ме направи тя. Аз станах бич за двамата и това се дължеше на нея. Вие обичате Артър (виждам, че се зачервявате, дано това да е зората на по-щастливи дни и за двама ви!) и сигурно вече сте си помислили, че и той е така милостив и добър като вас, и защо не се доверявам по-скоро на него, отколкото на вас. Не си ли помислихте така?
— Никоя мисъл, която произтича от увереността, че на мистър Кленъм може винаги да се разчита да бъде мил, великодушен и добър, не може да ми е съвсем чужда — рече малката Дорит.
— Не се съмнявам в това. И все пак Артър е единственият човек на света, от когото бих скрила това, докато мога. Още от детството си, откакто се помни, той е усещал здравата ми ръка. Аз бях строга към него, защото знаех, че децата изплашат греховете на родителите си, и че той е белязан още от рождение. Седяла съм с него и баща му и като виждах слабостта на баща му, който копнееше да прояви нежност към него, не допусках това, за да може детето да си изкупи спасението чрез ограничения и трудности. Виждала съм го, жив портрет на майка си, да ме поглежда с ужас от книжките си и да се опитва да ме смекчи също като майка си, което ме правеше още по-корава.
Тя почувствува, че отблъсва слушателката си и за миг спря потока от думи, изречени с мрачен възпоминателен тон.
— За негово добро. Не за да задоволя обидата си. Какво бях аз и какво представлява тя пред проклятието на бога! Видях това дете да расте не в богоугодно благочестие (грехът на майка му тежеше твърде много), но все пак справедливо, честно и покорно. Той никога не ме е обичал, както някога се надявах, че би могъл — толкова сме слаби и толкова покварните влечения на плътта се борят с дълга и задълженията ни; но винаги ме е уважавал и е изпълнявал синовния си дълг към мене чак до този час. Така в сърцето му остана празно място, значението на което той сам не разбра, и той се отвърна от мене и тръгна по свой път, но дори и това той направи деликатно и с уважение. Такива бяха отношенията му към мене. Вашите бяха много по-повърхностни и краткотрайни. Когато седяхте над иглата в стаята ми, вие се бояхте от мене, но смятахте, че ви правя добро; сега сте по-добре осведомена и знаете, че съм ви навредила. Ако вие не свържете и не разберете правилно целта и подбудите, които са ме накарали да извърша стореното, ще го понеса по-леко, отколкото от него. Аз не бих се съгласила за никаква награда в света да бъда свалена и за миг от висотата, на която, колкото и заслепен, той ме е държал през целия си живот, и да се превърна в очите му в недостойно за уважение, разобличено, изложено същество. Нека го стори, ако трябва, когато вече не съм жива да го видя. Нека не почувствувам, докато съм жива, че умирам пред очите му и напълно загивам за него като човек, сразен от светкавица или погълнат от земетресение.
Гордостта й беше голяма и тя изпитваше остра болка, докато говореше така за старите си страсти. И с не по-малка болка добави:
— Още сега виждам как вие се отдръпвате от мене, като че ли съм била жестока.
Малката Дорит не можеше да го отрече. Тя се стараеше да не го покаже, но се отдръпваше с ужас от това състояние на душата, което бе подхранвало така дълго тази ненавист. Тя й се разкри без преструвки, такава, каквато беше.