— Аз извърших — рече мисис Кленъм, — каквото ми бе отредено да извърша. Застанах против злото, не против доброто. Бях неумолимо оръдие срещу греха. Нима и други обикновени грешници като мене не са бивали подобни оръдия през всички времена?
— През всички времена? — повтори малката Дорит.
— Дори ако моята собствена обида бе взела връх у мене и собственото ми отмъщение ме подтикваше, не бих ли могла да намеря оправдание? Никакво ли, когато някога хиляда невинни са загивали заради един виновен? Когато гневът и омразата срещу грешните не се утоляваше дори с кръв и пак намираше милост пред бога?
— О, мисис Кленъм, мисис Кленъм — каза малката Дорит, — гневните чувства и безпощадните постъпки няма да ни дадат нито утеха, нито поука. Моят живот премина в този беден затвор и образованието ми остана много оскъдно, но аз ви моля да си спомните по-късните и по-добри дни. Бъдете ръководена в делата си от лечителя на болките, възкресителя на мъртвите, приятеля на всички унижени и оскърбени, търпеливия учител, който проливаше сълзи от състрадание към нашите слабости. Ние ще постъпим правилно само като отхвърлим всичко друго и следваме неговия път. Аз съм сигурна, че в неговия живот няма нито отмъщение, нито причиняване на страдание. Уверена съм, че не можем да сгрешим, ако го следваме и не търсим друг път.
При мекото осветление от прозореца, загледана в грейналото небе от мястото на детските и юношеските си изпитания, малката Дорит представляваше също такъв контраст спрямо черната фигура в сянката, какъвто бе и животът, и учението, в които тя се придържаше в сравнение с историята на тази фигура. Фигурата отново сведе глава и не продума дума. Тя остана така, докато удари първият предупредителен звънец.
— Слушайте! — извика мисис Кленъм. — Аз казах, че имам и друга просба. Тя не търпи отлагане. Човекът, който ви е донесъл този пакет и притежава тези доказателства, сега чака у дома да му дам откуп. Той ми иска голяма сума, каквато аз не мога да събера, ако не ми се даде време. Той отказва да ми направи отстъпка, като ме заплашва, че ако не успее при мене, ще дойде при вас. Бихте ли се върнали с мене да му покажете, че вече знаете? Бихте ли се върнали с мене да се опитате да го убедите? Бихте ли се върнали с мене да ми помогнете да се справя с него? Не ми отказвайте това, което ви искам, в името на Артър, макар че не смея да го поискам заради него!
Малката Дорит се съгласи драговолно. Тя изчезна за няколко минути в затвора, върна се и каза, че е готова да върви. Излязоха през друга стълба, избягнаха портиерната, минаха през предния двор, който сега беше тих и пуст, и оттам на улицата.
Беше една от онези летни вечери, когато нощта представлява дълъг здрач. Небето беше ясно и спокойно и в гледката към реката и моста погледът стигаше надалече. Хората стояха или седяха край портите, играеха с децата си и се наслаждаваха на вечерта; мнозина бяха излезли да подишат въздух; грижите на деня почти бяха преминали и малцина освен тях двете бързаха нанякъде. Когато прекосиха моста, многобройните камбанарии и шпилове на църквите се виждаха така ясно, сякаш бяха излезли от мъглявината, която обикновено ги забулваше, и се бяха приближили. Пушекът, който се издигаше в небето, бе загубил мръсния си оттенък и бе придобил някакъв блясък. Красивите багри на залеза още не бяха избледнели от дългите пухести облаци, плъзнали спокойно по хоризонта. От лъчезарен център надлъж и шир по целия спокоен небосвод се струяха огромни снопове лъчи между ранните звезди като предвестници на очаквания блажен покой и надежда, които превръщаха трънения венец в блестящ ореол.
Сега по-малко очебиеща, понеже не беше сама, мисис Кленъм крачеше бързо и необезпокоявана до малката Дорит. Те излязоха от главната улица и закриволичиха по пътя си из тихите пусти пресечки. Бяха почти стигнали портата, когато чуха внезапен трясък, подобен на гръмотевица.
— Какво беше това! Да бързаме! — извика мисис Кленъм.
На прага малката Дорит изпищя пронизително и я спря.
В един миг те видяха пред очите си старата къща и човека, легнал да пуши на прозореца; още един трясък и къщата се надигна, наклони се навън, раззина се на петдесет места и рухна. Оглушени от трясъка, задавени и ослепени от праха, те закриха лицата си и се заковаха на място. Прашният вихър, който се надигна между тях и спокойното небе, се разкъса за миг и те видяха звездите. Като отвориха очи и завикаха неистово за помощ, големият куп комини, които еднички още се държеха като кула всред вихрушка, се залюляха, разпаднаха и сринаха върху купа развалини, като че ли всяка падаща частичка се стремеше да погребе по-дълбоко смазания мерзавец.