Почернели до неузнаваемост от хвърчащия прахоляк, с плач и писъци те изтичаха обратно на улицата. Мисис Кленъм се строполи върху плочите и от този миг вече не можа да мръдне пръст, нито пък да проговори дума. Тя прекара повече от три години в инвалидния си стол, внимателно следеше с поглед хората около нея и като че ли разбираше какво казват, но строгото мълчание, което така дълго бе пазила, сега й беше завинаги наложено и освен движението на очите и слабото утвърдително или отрицателно кимане с глава тя живя и умря като статуя.
Ефри ги бе търсила в затвора и ги бе зърнала отдалече на моста. Тя пое старата си господарка в обятията си и помогна да я занесат в една съседна къща и остана да й служи вярно. Мистерията на шумовете се изясни сега; Ефри, като много други велики умове, беше винаги права по отношение на фактите, но грешеше в теориите, които извличаше от тях.
Когато прашната вихрушка улегна и лятната нощ отново се успокои, безброй хора се притекоха от всички страни и веднага образуваха команди, които работеха на смени при разчистването на развалините. Едни казваха, че в къщата имало петдесет души по време на срутването, други, че били петнадесет, трети, че имало двама. Слуховете най-после се установиха, на двама: чужденецът и мистър Флинтуинч.
Копачите разкопаваха цяла нощ на светлината на рогове, пълни с газ; когато слънцето се показа на хоризонта, то ги завари да копаят, и когато се изкачи до зенита и клюмна към залез, те още копаеха. Копаенето продължи денонощно; риеха, превозваха и пренасяха земята в колички, талиги и кошници; но едва когато за втори път настъпи нощ, намериха мръсната купчина смет, представляваща някога чужденеца, преди главата му да бъде разбита на атоми като стъкло от голямата греда, която го бе смазала.
Но Флинтуинч все още не беше намерен, затова усърдното копане, риене и превозване продължи денонощно. Започна да се говори, че старата къща имала прочути мазета (което беше истина) и че Флинтуинч бил в едно от тях в момента на срутването или пък имал време да избяга в едно от тях и че се запазил невредим под един от сводовете му; дори че го чули да вика с глух, подземен, сподавен глас: „Тук съм!“ На другия край на града дори разправяха, че копачите успели да направят пробив до него чрез тръба и по този канал му изпращали супа и ракия, та той казвал с удивителна бодрост: „Добре съм, момчета, само ключицата ми е счупена“. Но копаенето, риенето и превозването си продължаваха безспирно и всичките разрушения се разчистиха и мазетата излязоха на бял свят, а ни лопата, ни търнокоп не откри и следи от Флинтуинч — жив или мъртъв, прав или крив.
Едва сега започнаха да проумяват, че Флинтуинч не е бил там по време на срутването, че е бил доста зает другаде да продава ценни книжа, на каквато цена намери набързо, като използува пълномощието си да действува от името на фирмата. Ефри си спомни, че умникът бе обещал да даде допълнителни обяснения за себе си след двадесет и четири часа, и реши в душата си, че изчезването му с всичко, каквото бе могъл да задигне, е обещаното окончателно и пълно обяснение; но тя си премълча, дълбоко благодарна, че се е отървала от него. Тъй като копачите стигнаха до разумното заключение, че човек, който никога не е бил зарит, не може да бъде и отрит, и задачата им бе изпълнена, те спряха да копаят и не продължиха да се рият за него до дън земя.
Това се прие зле от голям брой хора, които упорствуваха във вярата си, че Флинтуинч лежи долу някъде между лондонските геоложки образувания. Вярата им не можа да се разклати и от многократните сведения, които долитаха от време на време, че някакъв старец, който носел възела на вратовръзката си под едното ухо и когото всички познавали като англичанин, дружел с холандци по старинните брегове на Хагските канали и из кръчмите на Амстердам, под името и означението Минхер фон Флинтевинче.
Глава XXXІІ
Тръгва вече
Тъй като Артър продължаваше да лежи болен в Маршалси, а мистър Ръг не виждаше никакво разкъсване на облаците по юридическия небосклон, което да даде надежда за прояснение, мистър Панкс страшно страдаше от упреците, които си правеше. Ако да не бяха тези безпогрешни цифри, които доказваха, че Артър, вместо да гасне в затвора, трябваше да се разхожда в собствена каляска и коне и че мистър Панкс, вместо да се притеснява в рамките на скромната си чиновническа заплата, трябваше да има от три до пет хиляди лири стерлинги подръка, този злочест аритметик вероятно щеше да легне на легло и като многото неизвестни хора да обърне лице към стената и да си умре като последна жертва на великия покоен мистър Мърдл. Подкрепян само от неоспоримите си калкулации, мистър Панкс водеше нещастен и неспокоен живот, непрестанно влачеше със себе си, в шапката, цифрите си и не само си ги проверяваше при всеки удобен случай, но и молеше всеки, когото пипнеше, да ги преглежда с него и да потвърждава колко е ясна сметката му. Долу в Двора на кървящото сърце едва ли бе останал някой по-изтъкнат жител, на когото мистър Панкс да не беше направил демонстрацията си, и тъй като цифрите са заразителни, в квартала избухна един вид цифрена шарка, от която целият двор се побърка.