Колкото по-неспокоен ставаше в душата си мистър Панкс, толкова по-нетърпелив беше той спрямо Патриарха. През последните им съвещания сумтенето на мистър Панкс придоби някакъв раздразнителен тон, който не вещаеше нищо добро за Патриарха; в същото време мистър Панкс на няколко пъти се загледа така втренчено в бузите на Патриарха, както би било простимо само за художник или перукер, които търсят да схванат живия модел.
И все пак той продължаваше да пухти навътре и навън от малкия и заден док, според това дали присъствието му беше нужно на Патриарха, или не, и търговията си следваше обичайния курс. Мистър Панкс прокарваше браната през Кървящото сърце, а мистър Казби обираше реколтата в определените сезони; на мистър Панкс се падна трудният и мръсен пай от търговията, а на мистър Казби — всичките печалби и ореола на благодушието; с една дума, както се изразяваше това светило на добродетели в събота вечер, след приключването на седмичния баланс, и си въртеше тлъстите палци, „всичко се оказа задоволително за страните… за всичките страни… задоволително… сър… за всичките страни“.
Докът на парния влекач, Панкс, имаше ламаринен покрив, който се пържеше на лятното слънце, та може би бе позагрял кораба. Така или иначе, една знойна събота вечер, когато влекачът бе повикан от мудния бутилковозелен кораб, той моментално изплава от дока в много сгорещено състояние.
— Мистър Панкс — забеляза Патриарха, — вие сте направили пропуск, направили сте пропуск, сър.
— Какво искате да кажете? — последва краткият ответ.
Патриархалното държание — винаги овладяно и спокойно — тази вечер дразнеше със сияйното си благодушие; всичко живо изгаряше от жега, а Патриарха си оставаше съвършено хладнокръвен. Всички бяха жадни, само Патриарха пиеше. Около него ухаеше на липи и лимони; той си бе налял златисто шери, което искреше в големия стакан така, сякаш Патриарха щеше да отпие самото сияние на залеза. И това беше лошо — но не беше най-лошото. Най-лошото беше, че с големите си сини очи и лъскава глава, и дълга бяла коса, и бутилковозелени крака, протегнати пред него в меки пантофи, с леко кръстосани ходила, той имаше такъв лъчезарен вид, като че ли с крайното си милосърдие бе приготвил напитката за човешкия род, докато за себе си не желаеше нищо освен млякото на човешката доброта.
Ето защо мистър Панкс рече:
— Какво искате да кажете с това? — И много злокобно разроши косата си с две ръце.
— Искам да кажа, мистър Панкс, че трябва да сте по-строг с хората, по-строг, много по-строг с хората, сър. Вие не ги изстисквате, не ги изстисквате. Трябва да ги изстисквате, сър, или отношенията ни ще престанат да бъдат задоволителни за всички страни, както бих желал, да, за всички страни. Всички страни.
— Не ги изстисквам ли? — отвърна мистър Панкс. — Ами за какво друго съм създаден?
— Вие не сте създаден за нищо друго, мистър Панкс. Вие сте създаден да си изпълнявате дълга, но вие не си изпълнявате дълга. Плаща ви се да изстисквате и вие трябва да изстисквате, за да плащат.
Патриарха остана така изненадан от своята блестяща фраза, в стила на д-р Джонсън, нещо, което ни най-малко не очакваше, че се изсмя громко; и повтори с голямо задоволство, като въртеше палци и клюмаше на детския си портрет: плаща ви се, за да изстисквате, сър, и трябва да изстисквате, за да плащат.
— О! — каза Панкс. — Има ли още нещо?
— Да, сър, да, сър. Има още нещо. Бъдете така любезен, мистър Панкс, да изстискате Двора още веднаж в понеделник сутринта.
— О! — рече Панкс. — Не е ли прекалено скоро? Днес го изстисках докрай.